Уличница II (Пламен Трайков)

pencho22
offline

Posted by pencho22

on Feb 21, 2011

                              

 

          IV.

 

          Понякога се улавям да нося едно коварничко въпросче, чийто отговор упорито отбягвам. Дори интуицията ми в случая е безсилна. Не съм сигурна обаче дали човек може да играе на криеница със себе си цяла година (колкото вече направих в редакцията) и дали въобще подобна жмичка би ми била от полза. Още повече, че отговорът не налага да вземам позиция "за" или "срещу" някого, той засяга лично мен, тъй че истината, дори да ми създаде известен дискомфорт, е за предпочитане. Лошото е, че не съм стигнала до отговор, а просто дочаках изкристализирането на питанката: "Това тук и сега, то ли е недостижимият елит - осъществената ми мечта, реализираната цел?" Струва ти се реторичен, нали? Зная какво би ми отговорила - всяка постигната цел губи своето значение. Да, ама не, маман. Причината да нямам отговор навярно се крие в погрешната ми формулировка - сами по себе си понятия като "елит", "отбрана среда" и прочее са нееднозначни, до известна степен абстрактни, което почти обезсмисля проблема. Оглеждайки колегите си човек по човек, виждам, че не греша. Примерно Донка Крупева. Плашеше ме в началото, хипнотизираше ме, бях готова на всичко, за да спечеля одобрението й. Скоро след оня, първия разговор, тя ме намери сама в стаята и уж между другото, тихо, с нейния пронизващ поглед заяви, че "без хора предани, без хора, на които да разчита, никой ръководител  - главен редактор или шеф на коминочистачи - не би постигнал и най-скромен успех". Идеше ми да й обещая: О, ще ви бъда напълно предана, нима се съмнявате?! И наистина - можех ли и да помисля за непослушание, когато още не бях назначена на постоянно място? Но и след утвърждаването ми (дай боже да е по-скоро) не бих си позволила да й противореча, да се заплитам в интриги - просто не съм в категорията й, следователно - всяка жаба в гьола си. Ала нещо ми подсказваше да стоя далеч от нея, боях се моето отношение да не е обикновена женска антипатия, което тя рано или късно щеше да усети. Но нейният жест почти стопи дистанцията помежду ни; като ме направи своя студентка, тя доказа, че държи на думата си. Просто не можех да повярвам! Респектът пред нея отстъпи значително пред уважението. И не за това, че е член на Управителния съвет на Съюза на журналистите, че е доцент във Факултета по журналистика, че е и зам.-председател на МОЖ; не и за това, че е автор на две публицистични книги. Ами тя се е вглеждала в мене, маман, следяла е стъпките ми и си е правила заключения за качествата ми, била е доблестна да не затвори очите си, да не изкриви душата си! Била е безпристрастна. Което не е малко. Хареса ми и начина, по който го призна (даже си мисля, че именно намерената от нея форма спечели плахите ми симпатии): "Имаш ли тетрадки с карирани листи? - попита ме с двусмислена усмивка и след недоумението ми добави: - Ами като сме гарги, да сме рошави, лично аз ще те изпитвам!" И ми обясни подробностите от предстоящото ми следване. Ликувах, идеше ми да изпищя от радост - копнежното ДА на моето бъдеще най-сетне бе произнесено! Новото ми студентство означаваше точно това. Страх или уважение - има известна разлика, нали? И си рекох, че може да е била права с първоначалното си недоверие към мен, все пак не може Сульо или Пульо от Горно нанадолнище да се изтърси тук и да каже "ето ме, хайде"! Е, не мисли', че вече се смятам ненадмината или че всичко в редакцията ми е ясно. Съвсем не. Скоро станах свидетел на един кратък, пантомимен етюд, който събуди оня почти реторичен въпрос. Слизах по стълбите, тръгвах си. Винаги гледам в краката си по тия стълби, част от металните пръти, придържащи червената пътека, са откачени, веднъж се подхлъзнах и едва не паднах. Та слизайки, нещо проблесна отпреде ми. Докато машинално и в движение се взирах да видя какво е (оказа се монета, от белите), долових зад себе си стъпки. Не знам дали иначе бих се навела, ала при тези стъпки я подминах. Изведнъж монетата се търкули иззад мен, набирайки скорост надолу. Явно бе ритната. Стъпките заситниха и каква бе изненадата ми, когато край мен се стрелна не друг, а самата Донка Крупева! С неприсъща за възрастта си пъргавина, тя настигна монетата и я настъпи - сякаш котка връз мишка бе скочила! Сетне, възвърнала леността си, бавно се наведе, вдигна я, погледна към мен и, отворила шепа, произнесе с добре познатата ми тъга: "Мой късмет е!" Едва при тоя етюд, маман, направих истинска връзка между нея и прозвището й в редакцията - Дона Чечилия. "Сигурно си виждала Леонардо да Винчи - ми бе казал Генчо Фотев. - Дамата с хермелина, портрета на Чечилия Галерани!..."

          Някога ще се науча да не се учудвам, но все още съм ученичка. При един също скорошен случай пак се удивих от Донка Крупева. Публична тайна в редакцията е, че тандемът Крупева - Кънев не храни особени симпатии към Царина Гогова - Бръшлянска и то до такава степен, че понякога е зле прикрито. (Били сме свидетели с Кънев на Крупевия сарказъм: "Горкият Вельо! Знам, че не може да я понася, както е добре известно, че никак не е прилежен в отбраната си от женското обкръжение!") Та един ден, пристигайки в редакцията, видях от кабинета на Главната да излизат въпросният Вельо Бръшлянски, Илийчо Кънев, Царина Гогова тире Бръшлянска. И Донка Крупева, разбира се. Всички до един бяха усмихнати, а Главната изглеждаше така оживена, че винаги отворените й като на мим очи сега бяха присвити, без никаква следа от меланхолия. Чух я да казва: "...бях го решила предварително. Ще имаме отлични материали. А и Царя има лични, впрочем ваши семейни познати във Франкфурт, нали? Всичко се прави с лични контакти. Така ли е, другарю Кънев?" Видях непохватното Илийчово кимане и дружелюбно-снизходителното Царинино изражение, след което влязох в стаята. Сетне до края на работното време Бръшлянска и Кънев бяха всеки по своему тихи, цареше едва ли не творческа атмосфера (навярно е витаела и в кабинета на Главната?). Може би доводът, че освен модерен писател, Вельо Бръшлянски е и свестен човек (както се говореше), отчасти оневиняваше Донка Крупева - не е правило отношението към членовете на едно семейство да е еднакво, нали? Ала въпреки жеста й към мен и новия начин, по който я възприемах, неуловимостта й оставаше; с кожата си чувствах двоякостта й. От една страна, пращайки ме да уча, тя доказа, че признава заложбите и перспективите ми, от друга - продължавам да усещам как непрестанно ме подценява! Подценява ме и Царина. Може би неволно, подвеждайки ги с държанието си, сама предизвиквам подобно отношение към себе си? Навярно създавам впечатление на човек, възприемащ нещата еднозначно, моно, в мащаб 1:1? Вероятно защото не мога докрай да избистря отношението си към тях, аз напълно съзнателно се държа простодушно, без двусмислици, остроумничене и пр. След ония мои изживявания преди да дойда във вестника, чувството ми за хумор не е вече студентското, макар да не е закърняло напълно (позволявам си шеги единствено пред Генчо Фотото и донякъде пред Илийчо). Но с какво ме смущават тези две взаимноненавиждащи се жени? Впрочем историята е пълна със случаи на претърпени поражения, вследствие на недалновидно подценяване - за тяхна сметка си е.

          Освен пред Илийчо Кънев и Генчо Фотев (Юлий Монев също ми е мътен), човешки се чувствам и пред Бояна Михнева-Виячка от литературния отдел. Въпреки тирето. Тя е извънбрачна дъщеря на светило в литературната критика (вече покойник); следва неговия професионален път, възпитаник е на Хумболтовия университет, кандидат на науките, хонорован преподавател в Софийския университет. Царинината жлъч не пощади и нея: не било особено трудно да се напредва по асфалтираната от татенцето магистрала! Не е ли по-лесно с живо татенце или мастит съпруг? - ми се дощя да я попитам. И не е ли по-важно (с татенце или без) да запазиш човешките си обноски и с тези, от които не зависиш? А Бояна ги е запазила. В началото се чудех на нейното благоразположение и естественост, неприсъщи на тези с тиретата. Питах се дали да не го отдам на някакъв комплекс (ниска и трътлеста - антипод на ББ, примерно), но се оказа, че самочувствие не й липсва, както като интелектуалка, така и като жена. (Едва не паднах от коня, маман, когато научих за нея и Илийчо Кънев!) На коктейлите, давани чат-пат от Донка Крупева в криптата, все гледах да съм до нея; с нея можеш да поговориш за книги (направила съм списък с препоръчани заглавия, време за четене вече няма, но гледам да прелистя поне нашумялото, за което се говори) и за най-незначителни неща от бита. Но има и нещо странно - при цялата й добронамереност, не долавях ответните флуиди на симпатия, които заедно с моите биха ни сприятелили. Накрая стигнах до заключението, че тя не е от дистанцираните - с маска или ледена стена, но не е и техен антипод; изглежда умее да е приятна на всички. Постигнала ли го е или си е такава? Светска дама! Та на коктейлите бъбря основно с нея, докато не довтаса Кънев; Тогава се присламчвам към Генчо Фотев, според когото връзката между Бояна и Илийчо била проста - тя, твърде отдавна разведена (живеела с петнайсетгодишния си син), имала нужда от мъж, защото друго Молеца едва ли можел да й предложи (единственото Генчово название за Кънев бе "Молеца"); на Молеца пък, макар да бил селяндур (не селянин, а селяндур!), му се повдигало от жена му ("ултраселяндурка") и черпел от любовницата си "фина душевна субстанция", липсваща у "оня дзвер"; сделката била "бартерна". Нямам склонността да ровя в хорските кошове за пране, ала надавам ухо на тая история, подтиквана лично от благоверната съпруга на шефа ми - мила майчице, тя го ревнува от мен! Не да паднеш, а направо да умреш от смях. Още при първата ни среща в редакцията тя не ме одобри - веднага го почувствах. Нищичко не знам за семейната им сага, ала по всичко изглежда, че тя ме смята за потенциална и твърде опасна съперница, чиято главна амбиция е да отнема съкровището й! Пази, боже! Опасенията ми се потвърдиха, когато тя начена серия от проверки, целящи да ни хване в крачка - мен и безценния й. Понякога нахълтваше в стаята без почукване и когато с него се окажехме сами, тя, по всичко личеше, страшно се изненадваше, че не ни сварва едва ли не "на калъп". С извинение. Лицето й обаче издаваше увереноост, че или сме били, или е предстояло, но тя, благодарение на своята прозорливост, го е осуетила. Най-често проверките биваха телефонни - ако се случеше половинката й да е излязла, бързаше да се информира дали и аз не липсвам. Нещастница - подведена вероятно от външността ми, бе попаднала на лъжлива следа (и аз не съм ББ, ала в сравнение с БВ съм). Самата Илийчовица, както я наричаше Генчо, е кръглолика, с пищни форми, без да е дебела; по-скоро е яка, за подобни жени обикновено казват "бяла-червена, пращяща от здраве". Самият Илийчо Кънев, ако се не лъжа, отлично разбираше цялата гротескност на ситуацията и изглеждаше видимо доволен, нещо повече - той, струва ми се, бе заинтересован от нея. Общо взето параноичният синдром на другарката Кънева ме забавляваше, той бе повод сегиз-тогиз да се посмеем с Генчо Фотев от сърце.

          Последният коктейл на Донка Крупева, за разлика от многото други, имаше конкретен повод, и то не какъв да е. Тя отпразнува своя полувековен юбилей. Имахме информация за отбелязването му веднъж в нейния роден град (на тържеството присъствал председателят и едва ли не целият управителен съвет на журналистите, видни местни партийни и административни другари) и веднъж в София. В криптата (кой знае защо всички в редакцията наричаха крипта превърнатото в кафе-клуб мазе) в чест на юбилярката Генчо бе уредил фотоизложба, пресъздаваща вълнуващи мигове от тържеството в родния й град. Естествено, във фокуса на повечето фотографии бе тя, но покрай нея можеше да се види и целият, удостоил я с вниманието си, висш антураж.

          Някои схванаха, други - не, във всеки случай Донка Крупева не загря. Макар и не веднага, аз все пак я уподобих, може би защото вече знаех прозвището й. Доста се взирах и изведнъж от човек, натискащ копчето на фотоапарата, Генчо Фотев се превърна за мен в творец.  Защото акцентът в по-голямата част от снимките бе паднал върху Дамата с хермелина! Тези фотографии не бяха обикновени снимки! Макар и лаик, бях удивена от тази изложба. Та същият този Генчо, снизходително фамилиарно наричан от някои Фотото (Веднъж Илийчо Кънев най-дебелашки се бе ухилил срещу него: А бе, Генчо, това Фотев от "фото" ли произлиза? Ту-ту! Брей-й!) се оказа носител на званието FIAP, сиреч Артист на международната федерация по фотоизкуствата! Оказа се член и на Художествения съвет към Клуба на фотодейците - професионал, експериментиращ в авангардната фотография. Веднъж Юлий Монев каза за него: "Търсенията му са отвъд конкретната реалност, той се вглежда с творбите си в подсъзнателното, неговият поглед в "аза" е психоаналитичен. На пръв поглед деформираните човешки лица в някои от работите му имат чисто метафоричен смисъл. Не е особено продуктивен, защото смята, че възможностите на класическата фотография са изчерпани и защото неговият творчески метод не е от действителността към личността, а обратно. Той всъщност прави вътрешни снимки." Това Юлий Монев го каза уж на мен, но така, че да чуят всички, включително и Донка Крупева. Както впоследствие разбрах, Юлий Монев бе солидарен с Генчо Фотев, който с редица свои публикации отдавна се борел за въвеждането в цялата ни периодика на длъжността билдредактор, която съществувала в Европа и която щяла да издигне като цяло равнището на фотопублицистиката, подценявана и до ден днешен у нас... (Веднъж по повод длъжността билдредактор Царина жлъчно била подметнала пред Юлий, че на Генчо по би му подхождала длъжността "папарак - завеждащ светската хроника"...)

          Но думата ми беше за фотоизложбата, наредена в чест на юбилея. Впрочем, маман, героят на тези фотографии не бе Донка Крупева, не бе и Дамата с хермелина, това бе самият хермелин - една чистокръвна сибирска белка! Недоумявам как го беше постигнал, но изкусно насочваният обектив бе уловил серия невероятни ракурси: белката усмихната, белката, разкриваща хищни ситни зъбки, белката съсредоточена като пред скок, белката, доволна от събеседника, белката, бързо съобразяваща някакви променящи се обстоятелства, белката след улов - сита, доволна; самоуверената белка, излъчваща заплаха и т. н. На някои кадри лицето на белката бе изопнато и неодухотворено - същинско отражение в огледало. Но всичко това не се поддава на преразказ - не е доказване на теорема, то е внушение, то трябва да се види и почувства...

          Като разгледа внимателно всички снимки, Юлий Монев публично поздрави Генчо и дълго друса ръката му, като че юбилярът бе той; словесното одобрение бе съпроводено и с друго - с многозначителен блясък в очите. Малцина разчетоха този блясък.

          Между тях бях и аз.

          На този коктейл шефката бе с приповдигнато настроение и понеже по понятни причини бе център на внимание, оживено разправяше забавни истории от задграничните си командировки. Слабостта да е в центъра на окръжността, да й се възхищават, не й бе чужда - бяхме я слушали неведнъж, предимно на традиционните петъчни коктейли в криптата, правени с и без повод. Освен пикантните, пестеливо поднесени великосветски новини, случвало се беше да вметне и някоя незначителна на пръв поглед случка - разговор или обменено мнение с влиятелни хора, между които няколко членове на ЦК и един-двама - на Политбюро. Скоро очаквай да чуеш подробности от обяда й с другаря Тодор Живков - беше се усмихнал Генчо.

          Не знам дали не бе забравила, че ни е известно, но на юбилейното тържество тя повтори версията за някогашната си близост с Веселин Ханчев. Напомни и друга позната нам история - как навремето често срещала на площад "Славейков" Симеон Радев: колко достолепна фигура имал, но, потънал в забвение, всички го подминавали, защото никой не подозирал, че това е самият той, знаменитият автор на "Строителите..."; веднъж го спряла, заговорила го, пили чай в "Колумбия", получила се невероятно интересна беседа... "Чиста белетристика - бе заключил сетне Юлий Монев. - Ако това е било, отдавна да го е публикувала. Нищо чудно и да го стори, както са казвали в древния Рим, няма да е истина, но ще звучи добре. И вече е направила първата стъпка - нарича го с умалителното Симон, както са се обръщали към него небезизвестният Клодел и Бистра Винарова..."

          Странен дует са Юлий и Генчо - като че опозиция на всичко и всички. Може би единствено аз не бях на прицела им, но мисля, че ако имаше защо, не биха ми цепили басма. Макар и благосклонен към мен, Юлий Монев не е скъсил дистанцията и е все така въздържан. Та той нямаше респект и чинопочитание към Главната, та мене ли би щадил! Бях шокирана, когато научих, че открито не се съобразява със заповедта на Крупева да не се паркира на улицата пред редакцията; изглежда, че тя се бе примирила с този "опак" човек. Ала понякога си мислех, че той преиграва, че дори издребнява, което в определени моменти, по моему, донякъде накърняваше ореола му, но после си казвах, че всъщност аз не го познавам достатъчно добре, за да обобщавам. В началото бях безсилна да вникна в отношението му към Мирко, когото под влияние на Генчо и аз занаричах Общественика (бе активен член на профкомитета). Юлий получаваше едва ли не ортикарии, като го видеше да влиза в стаята за членски внос. Бях смаяна от факта, че Юлий не членува в профсъюзите, наричаше ги квазипрофсъюзи; на заплахата на Общественика, че нямало да му дадат карта за море, буквално се бил сринал от стола, залят от изкуствен смях. Една скоба: Мирко Общественика е невероятно красив мъж, сякаш оживяло произведение на Фидий. И като всяка глупачка, маман, известно време се смущавах от него, струваше ми се, че каквито и да бяха думите и поведението ми, те неминуемо ще са бледи и смешни пред самото съвършенство. Това не бе падалка по него, вероятно бе някаква диващина и простотия, която продължи до деня, в който през обедната почивка не го заварих да яде чесън върху бюрото си. Случаят с чесъна неочаквано стана претекст на следния ден Юлий Монев да реагира необичайно при влизането на Мирко в стаята - отвори широко прозореца и като стискаше с пръсти ноздри, заяви: Пневмонията е за предпочитане пред чесъна! Мирко се бе вкаменил: Ама аз при другарката Бръшлянска за мероприятието..., тя като партиен секретар... Не! - отсече Юлий Монев в позата на император. - Обществената самодейност вън и след работно време! Ситуацията трябва да бе смешна, но Царина и Илийчо също зяпнаха в почуда, а аз, кой знае защо и се натъжих, съжалих за разгласената от мен чеснова история. Впрочем, споделих я единствено с Генчо, който използва повода да ме осветли за "двете любови": между Юлий Монев и Общественика от една страна (последният бил "ухо" и ако някое издателство имало поредица "Доноси", той, с неговите Събрани съчинения, сам можел да попълни петилетния им план) и между Царина Гогова - Бръшлянска и Общественика от друга. Във втория случай, както обясни Генчо, кавички не трябвало да има, при все че чувства, макар и едностранни, имало - от Мирко към Царина, която не се ласкаела, а го приемала за нещо едва ли не полагащо й се. Ключът бил съвсем прост: "Тоя хубавец има нюх на плъх, предусеща безпогрешно неминуемата кариера на колежката ти и й се слага. И тя наистина ще успее, помни ми думата. Един немного далечен ден тя ще ти е шеф, а не Молеца, тъй че си опичай акъла и следвай примера му - подсмихна ми се. - Гаранциите са налице: първо лежи в един креват с наш виден другар и второ, амбициозна е до маниакалност; от мама съм го чул: Срещу амбициозна жена и дъжд не се върви, най-разумно е да се скриеш. Освен като те плюят да се правиш, че дъжд вали - така ще оцелееш, но ще си все мокра, пък и вътрешно ще подгизнеш... И знаеш ли с кое тя не може да се примири? Няма да повярваш! Че е в сянката на мъжа си! Тя е бледо копие на Зелда Фицджералд - ревнува българския Скот от писането! Нейната книжка с разказчета, ако бе написана от Филанкишиев, никога нямаше да види бял свят, но понеже е интелигентна, това не може да й се отрече, и знае, че губи съревнованието с него, вече е тръгнала по по-реален компенсаторен път - административната кариера. Скоро ще замине като спецпратеник за Франкфурт за панаира на книгата. Тя ще замине, какво от туй, че Бояна Михнева е завършила в Берлин и знае езика като матерен... Абе мани, един ден май ще редя изложба за нея..."

          Като казвам, че са странен дует, маман, имам предвид и друго: Юлий и Генчо като че ли са единствените в редакцията, които, подобно на Ник, плащат дан на модата "съветска преса и перестройка". Край големия трикрак пепелник в коридора се говори от тях само за Сталин, Горбачов, Берия, Ежов, Брежнев, а също и за Сахаров, Манделщам, Дудинцев, Растропович, Хармс и други, не помня имената им. Пуша, слушам ги мълчаливо, след което влизам в стаята си, оставяйки ги потопени в тази неизчерпаема за тях тема. Веднъж зърнах на бюрото на Юлий Монев няколко броя "Огонек" и "Московские новости"; може би в резултат на многобройните им разговори у мен се пробуди любопитство, бях сама и отгърнах да видя какво аджеба чак толкоз има вътре. Улисана, не усетих кога в стаята бе влязал Юлий, трепнах  като уловена на местопрестъплението, а той се усмихна: Вземи ги, вече съм ги чел. И така, за да не изглеждам профан, станах сноб по принуда, като прелиствах всеки следващ брой, който той ми предлагаше...

          Доколко, маман, Юлий Монев е задълбал в тази проблематика, свидетелства и едно мое любопитно откритие за него, ще ти го реюмирам кратко, защото то ми светна за някои детайли на професионализма. Когато един ден се поинтересувах дали не е излязъл новият брой на "Огонек", той ми подаде свитък машинописни листи, по неговите думи - откъс от историята на съветската журналистика. Оказа се негово изследване, бе направил анализ на Хрушчовия и постхрушчовия период през призмата на сп. "Новий мир" с главен редактор поета Ал. Твардовски. Въобще не знаех, че изданието е било единственото останало опозиционно списание след падането на Хрушчов (не предполагах, че думата "опозиция" въобще се вързва със СССР!), че е единственото, устоявало родилите се демократични тенденции. Според Юлий, след падането на Хрушчов демократичната интелигенция е била принудена да замлъкне, макар че пресата успешно симулирала някаква псевдокритичност. Навремето Херцен, заставайки на страната на въстаналите поляци, според Юлий, е спасил честта на руската демокрация; същото е сторил и Твардовски с "Новий мир" при съвършено различни исторически обстоятелсва и навярно именно неговата позиция е била пропуснатият, уви, правилен път... Накрая заключаваше, че въпреки поражението, явлението "Твардовски" с "Новий мир" е славна страница в историята на журналистиката...

          Юлиевите анализи в тази статия ме поразиха, маман. Покрай другото той се докосваше и до някои днешни аспекти в проявленията на обществото ни и в частност - на интелигенцията: съвест, конформизъм, гражданска позиция... Когато му го върнах, видях въпросителния му поглед. "Като "Фашизмът" на Желев - рекох. - Говори се за там, а се подразбира за тук. Къде ще го печаташ?" В отговор той се усмихна многозначително. А на теб ще призная и друго, маман - не съм чела "Фашизмът", впечатленията ми са от дочути откъслечни коментари - къде да го намеря, като е иззет?

          Но да се върна към Генчовите прогнози относно Царина - той изглежда не грешеше и поглеждайки я в тази нова светлина, тя ми ставаше все по-несимпатична. За съжаление и досега допускам прастарата грешка да меря всичко по себе си. Знаех, че е грубиянка, но не допусках степента. Замръзнах, изгубих дар слово, когато оня ден, след разговора с теб, тя настръхнала заяви, че служебният телефон не бил за лични разговори. "По отношението към държавната собственост - изсъска Царина - може да се съди и за отношението на всеки един към професионалните му обязаности!" Преглътнах обидата, противното би означавало обявяване на война, чийто изход, както се сещаш, е овакантяване на мястото ми. Днес кой не завлича държавата (свекърва ми се чуди как държавата не фалира щом консумацията надхвърля производството) и сама разбирам, че бележката й по принцип е основателна, но, първо, мога ли да издържа да не те чуя поне веднъж седмично? И второ, начинът, по който ме закова, говори за пълното й неуважение и неприкривано презрение към мен. Ако не съм съгласна с някого, когото уважавам, аз ще намеря тактичната форма деликатно да изразя различието си с него, а не джас-прас по каруцарски... Не й е за сефте - в първите седмици, когато все още се допитвах за някои неща, тя изведнъж ме сръфа като бясно куче: "Това е елементарен и глупав въпрос!" Гледах я стъписана и не можех да повярвам! Може би се е родила с диплома? Илийчо Кънев ми смигна от бюрото си, сиреч - хич да не ти пука! Но била съм свидетел как пред когото трябва тя е неузнаваемо мила, деликатна, човечна... Хамелеон. Наскоро на едно открито партийно събрание тя, в качеството си на партиен секретар, чете някакъв скучен бюлетин и, необяснимо защо, сияеше в отлично настроение (навярно се е любувала на дикцията си, или тоя ден се смяташе неотразима в новите си одежди - шарен пуловер, допълнително подчертаващ внушителните й любеници и кадифени джинси, смаляващи задника й, който без друго е колкото юмрук?), но така или иначе самодоволната й физиономия ми даде куража да подновя пред нея въпроса с моето кандидатпартийно членство (припомних й, че молбата и документите ми от няколко години стоят в районния комитет на старата ми служба, че напускането ми е предотвратило моя предстоящ прием). Отговорът й бе светкавичен: "Как си ги представяш тия работи като си с временен договор? Днеска си тук, утре те няма!" Намразих я, маман. И си казах: Боже, дали не изглеждам в очите на Коста (или на някой друг) подобно студено и амбициозно чудовище? Ще се гръмна, ако е така. Не, мисля, че като тая не съм срещала. Уникум. Наричат Илийчо недодялан селяндур, елементарен любовник, парвеню и прочее (това Молеца произхождало от миришещите му на нафталин всяка зима връхни дрехи); може всякакъв да е, но като Царина не е! Добре, че той, а не тя е шеф на отдела! Понякога бюлетинът, с който той отново ме натовари, ми натежава, но като се сетя за Царина, ми изглежда бял кахър. Не съм длъжна да правя бюлетина (още по-малко безвъзмездно), но мога ли да му откажа? Виждам го колко е доволен, пък и сякаш свикна и сигурно е решил, че вече съм го приела за свое задължение... Така или иначе с мъже наистина се работи по-лесно...

          Но аз комай се отплеснах, а възнамерявах да ти разправя за приключилата ми командировка, защото се вълнувам и имам усещането, маман, че тя е първото голямо нещо, с което се залавям, че тя е водоразделът, след който на твоята дъщеря повече няма да гледат като на приходяща, временно запълваща някаква дупка заместничка! (До връщането на титулярката има още три години, а веднъж-дваж се улавям да изстивам при мисълта за нея, сякаш времето е изтекло и тя се връща идната седмица, а аз още не съм се наложила в редакцията!) Приех случая с младия ветеринар неохотно, рекох, че ме пращат за зелен хайвер. Подведе ме и писмото на доктор Кольо Конев (почти ветеринарна фамилия!) Реших, че се отнася за изтърканата от пресата и от частни разговори практика на опорочаване на конкурсите, че става дума за до болка познатата ми прозирна схема "можещите, кадърните и ерудираните смайват комисията, а междувременно някакво чистичко и ухаещо на парфюм синче или нещо от сорта, вече е заело топлото местенце". И какво, ако този Конев е един от изпортените? Комисията му е намекнала: "Трай, Конев, за зелена трева!", а той, вместо да подвие опашка, тръгнал да дири правда и от кого? От арменския поп (в случая - моя милост). Иди, че му помогни, като няма нищо черно на бяло, нищо уличаващо, за което да се заловиш; иди че ревизирай резултата от конкурса, след като вече има утвърден от Националния съвет човек... Но Донка Крупева подметна: "Ако трябва, стани българския Гюнтер Валраф, но открий истината! И се възползвай от случая, че Терзи ще отразява там волейболен мач - ако нещата се окажат по-заплетени и се наложи по-обстойна проверка, нека и той бъде с теб, ще сте нещо като анкетна комисия, направете контент-анализ!"

          Като изхождах от собствения си конкурсен опит, бях си внушила, че цялата тази пушилка около "случая с ветеринаря" е бутафорна, че става дума едва ли не за някаква подготвена от шефката проверка на рефлексите ми и че поради недоверие ми прилепват Терзи. Е, оказах се заредена с излишна доза подозрителност, граничеща с мнителност. Някой от класиците беше казал, че животът винаги е по-богат от нашите представи за него, нали?

          Не бе съвсем в реда на нещата, но още с настаняването си в хотела позвъних на автора на писмото, за да чуя "на живо" версията му и да го видя що за птица е (ако нещо шикалкавеше - допусках тоя вариант, - интуицията ми веднага би го надушила). Оказа се мой връстник: русоляв, длъгнест, с неспокойни, обрамчени с диоптърни цайси очи. Нямаше вид на хитрец. В желанието ми да се докопам до истината от прима виста, изглежда погледът ми е бил изпитателен и пронизващ в степен надвишаваща приетото при запознанство. Защото той се смути. Докато слушах накъсания му, непоследователен разказ над чаша безалкохолно в хотелското барче, стигнах до две заключения: първо, че се налага поне касетофонна анкета, което опираше и до Терзиевото присъствие, и второ (продиктувано от шестото ми чувство), че неговият случай не се побира в нито един от познатите калъпи - заплетена и мъглява история, но не дотам, че да изпуснеш дирята, ако държиш непременно да стигнеш докрая. Струваше ми се, че бе наложително да се срещна с един-двама души в София, след което нямаше причини да не пусна вече оформящия се в главата ми материал. Дори заглавието изскочи - "ТРЕТАТА ВЕРСИЯ" с болдирано подзаглавие Лесно ли е да си млад специалист? Къде е границата между действителността и красивите фрази за зелена улица към младите и реализацията им в Районния ветеринарен институт в гр. Н? Или нещо в този смисъл. Защото нещата се свеждаха до конфликт между споменатия Кольо Конев и директора на Института ст. н. с. II степен Л. Лялев, работещи в една и съща секция. Не е сефте, ще кажеш, баща ти все с директори се разправяше, докато накрая вкара коня в реката. Може, но нещата тук бяха малко по-бамбашка, хронологията е приблизително следната: В Института се обявява конкурс за научен сътрудник, но не в секцията на двамата опоненти, които до момента работят заедно тихо, кротко и в сговор. Кандидатира се Кольо Конев - обстоятелство, станало причина за тотална и безмилостна война помжду им. Следва първото недоумение - друг кандидат на конкурса няма и вариантът "човек с подводница" отпада. Без да се мотивира, директорът Л. Лялев отказва служителят от неговата секция К. Конев да се кандидатира, не му издава необходимата характеристика, но срещнал неочаквана настоятелност, сяда и му изгражда такъв портрет, от който ум да ти зайде - излиза, че всички възможни мерзки качества, достатъчни за незабавно дисципинарно уволнение, са се събрали накуп у Конев. Но естествено изниква въпросът: Как е търпян досега подобен негодник и колко пъти е наказван? Отговорът е: Не само никога не е наказван, но и за него не е постъпвало каквото и да било оплакване. Ето ти го и следващото противоречие: Защо директорът желае на всяка цена да задържи в своята секция един "мързеливец", "некадърник" и т. н.? Защо не използва предоставилия му се случай да се отърве от него тихомълком, без излишен шум, пускайки го да се провали на конкурса и после, с този солиден довод, да го освободи от Института? Нелогични действия, неясни мотиви, подлежащи на изясняване, но ето още факти: Лялев е подценил своя служител, вероятно е разчитал на сплашващия ефект на характеристиката (една интересна подробност - след написването й директорът внезапно излиза в отпуск, правейки си сметката, че в малкото дни, оставащи за подаване на документите, друга характеристика и да бъде съставена, не може да бъде подписана!) Ала сметките му излизат без кръчмар. Плахият на вид Конев реагира решително - незабавно подава жалба пред заместника, партийния секретар и профпредседателя. А те се оказват хора на място - преразглеждат характеристиката и, познавайки кандидата, пишат втора версия, пълен антипод на първата. И я занасят за подпис във вилата на Лялев, където се е скрил. Вбесен, той ги обвинява в намеса в кадровата му политика, в спъване на работата. В крайна сметка "триумвиратът" взема компромисно решение, което вече само отчасти накърнява директорския авторитет и същевременно почти задоволява кандидата - съчинява се трета версия на характеристиката (компилация между първите две), която Лялев от немай-къде подписва. Конев все пак ликува - пътят му напред е открит! Една нелепа случка помрачава радостта му - счупва крак! Гипсиран, той излиза в отпуск, но намира сили три дни след злополуката да тръгне с патерици за столицата, за да се яви на насрочения изпит. Междувременно Лялев е вече в София, заявявайки преди това, че не е от хората, които лесно вдигат белия флаг; буквално половин час преди изпита влиза последователно в кабинетите на всички членове на изпитната комисия, все светила в областта си. Ясно е какво ги е убеждавал. Резултатът от изпита е зашеметяващ, категоричен: отличен 6! Комисията е изненадана, всички стискат ръката на кандидата: "Научен сътрудник Конев, честито! Оправяйте си по-скоро крака и запретвайте ръкави, науката има нужда от млади хора като вас!" Облян със студен душ, Лялев произнася със стиснати зъби фразата: "Или той, или аз!" Настървеността му се усилва пропорционално на неблагоприятния за него развой. Подобно героите на бързооборотните филми от началото на века, той прави неспирни "тигели" между Института и Обединението в София. Тук е мястото на една подробност - генералният директор на Обединението Модев, в чиято система е въпросният институт, е роднина на Лялев по женска линия. Същевременно Модев е и председател на Научния съвет, който, според приетата у нас процедура одобрява присъждането на научните степени, сиреч - без това одобрение резултатът от изпита на Конев не струва пет пари. Досещаш се за случилото се после. Всичко е облечено в законна форма по следния начин: От Обединението в Института пристига анкетна комисия за изясняване на случая и заключенията са, че директорът и младият специалист не могат да работят заедно и единият (познай кой?) трябва да си отиде. Липсват обяснения, но не и  обвинения: 1 - Младият специалист не е вършил никаква работа (при посещението ни с Терзи сплашените му колеги не отрекоха, но и не потвърдиха, а в досието му при "Личен състав" наказание не е отбелязано, което прави обвинението на комисията недоказуемо); 2 - Изнудване на зам.-директора, партийния секретар и профпредседателя, за да му подпишат характеристиката (те, за тяхна чест, категорично отрекоха това, пазя гласовете им на лента); 3 - Конев си е служил с фалшиви медицински свидетелства (гласовете на лекарите, опровергаващи клеветите, също са на лентата). Всичките тези съшити с бели конци обвинения съществуват черно на бяло в протоколите на анкетната комисия от Обединението, маман. Ума ми не го побира. И какво може да се очаква от членовете на Научния съвет, пред чиито носове са били размахвани протоколите от тази жалка анкета? Подведени и манипулирани са били и учените, които навярно не са хора без съвест.

          Наивна ли ти се струвам, маман? Може би, но няма да оставя тая работа ей така. Нямай съмнения. Възражения, сравнения с Райо Пантев не приемам. Реших го съвършено хладнокръвно, спокойно. Предстои ми среща с членовете на изпитната комисия в София и ако те потвърдят, че Лялев ги е обработвал, тежко му; дано заради спокойствието си не жертват една съдба. После ще се срещна и с някои от членовете на Научния съвет - възможно ли е така лековато и безотговорно да произнесат една присъда? Така ще го изтипосам тоя директор заедно със софийския му роднина (имаме такава рубрика на четвърта страница - "Пътят на младите в живота"), че свят ще им се завие. Разни Лялевци и Модевци са плъпнали като гризачи! Мислят се за недосегаеми! Знам, че са силни и съвсем не смятам да се превръщам в Дон Кихот, но ако им намеря слабото място, да ме простят. В края на краищата официалните партийни постановки, колкото и да са книжни, са на моя страна, а те са "за" "многостранната и ефективна реализация на младежта"! Ако позволим подобни явления да се превърнат в правило и ако дори вестникът е безсилен да реабилитира истината, то нали всеки следващ несправедливо засегнат ще е един потенциален противник на системата ни? Няма ли да сгрешим фатално, ако позволим безнаказано набъбващите "малки правди" да обезобразят голямата? Ами че нашият живот протича и се формира предимно при малката правда. Кому е нужна тая мудна бюрократична система за присъждане на научни степени? Излиза, че Висшата атестационна комисия (ВАК) и Научният съвет вместо да служат на науката са прът в колелата й. Парадоксално! В крайна сметка чии интереси бранят? Вече знам, че в други държави подобни комисии не съществуват, достатъчно е кандидатът да издържи с висок успех изпита...

          Имаше и един страничен детайл, който в това му качество не ще послужи за бъдещите ми писания, но на теб ще го кажа: Докато говорех с въпросния Лялев, не ме напускаше усещането за нечистоплътието на погледа му, имах гадното чувство, че за него аз не съм никаква представителка на вестника, никаква журналистка, а някаква разгонена гърла, която нетърпеливо чака неговия знак, за да му се метне и да го натакова... Да те възприемат като неодушевен сексуален материал - та това не е чувственост, темперамент, бликаща потентност, страст и пр. - не! Подобно възприятие на нашия пол не е нищо повече от ориенталски примитивизъм и антиинтелигентност! Ако понякога съжалявам, че не съм мъж, то е именно затова; ако вървенето напред е трудно за всекиго, особено това се отнася за нас жените! В едно съм съгласна с директорския цинизъм: ставам за оная работа, да; не е кусур, защото ме бива и за работата във вестника, докато той е със съмнителни качества и като директор (забърканите каши), и като мъж (дебелият търбух и двойната брадичка още на четирийсет свидетелства повече за уредено битие и кулинарно угодничество, отколкото за будно либидо)!... Но тази информация е от ирационалната област, с която журналистиката не си служи...

          Такива работи, маман. Ще ми се да ти разправя и едни други неща, нямащи общо с Конев, но свързани с въпросната ми командировка (не са ирационални). Ако злополучният ветеринар те е отегчил, Терзи ще те разведри - вечеряхме с него и той се оказа неотразим кавалер! Смая ме още с избраното място - кокетно ресторантче на един зелен хълм край града, и с настоятелно препоръчаното меню: панирани жабешки бутчета! Не бях вкусвала подобна чудесия.

          Крачейки с него по алеята към въпросното ресторантче и докато слушах характерно дрезгавия му глас с подробности от кулинарията на бутчетата, си помислих, че всъщност почти не го познавам. Бях чувала, че клони към пенсиониране, ала външността му - интелигентно лице (напомняше ми Стойчо Мазгалов), стройна фигура с неизменните нито измачкани, нито току-що изгладени костюми (все в сива като косите му гама) - скриваше поне десетина години. Кой знае защо, изпитвах особено доверие в него, днес бях открила, че в негово присъствие се държа непринудено и естествено. И още - че стърчи с цяла глава над мен! Същински породист кон! - асоциирах с разказаното от Генчо Фотото, според когото Терзи бил известен сред спортните журналисти с прякора Коня, изникнал от склонността му към конски сравнения: "бърз като младо конче", "як като унгарски кон", "уморен като впрегатен кон", "имаш рефлекс на умрял кон" и пр. и пр. Вземали го на подбив, но прозвището станало негова сянка едва на Олимпийските игри в Рим през 1960 г., когато победителят на 100 м. бягане от ФРГ Армин Хари на Терзиевия въпрос "Смятате ли се за приемник на блестящия в миналото бегач Джеси Оуенс?", отговорил: "Че кой пък е тоя?" Възмутен, Терзи писал в нашия вестник: "От подобно невежество би се изчервил дори конят на Бисмарк..." Разбира се, всички в редакцията с уважение го зовяха просто Терзи...

          Разположено на открито под грамадни шумящи чинари, нетрадиционното заведение ми подейства ободряващо. Впрочем хубавата вечер започна с гаф - поднасяйки изстудения "Брезовски мискет" и панираните бутчета заедно с поръчаните от двама ни цигари, келнерът смигна сговорчиво: "На таткото "Арда", а на щерката "Ротманс", а?" "Колеги сме!" - отбелязах с най-студения си тон. "Прав е - сконфузи се Терзи, след като оня се отдалечи заднешком с куп извинения. - Имам дъщеря на твоите години." Не го оставих да тъне в печал - като вкусвах от ястието (наистина се оказа чудесно) и отпивах от виното (то също), подкарах разговора към прецедента "д-р Конев", бях нетърпелива да чуя какво мисли за това един утвърден професионалист с огромен, макар и в спортната журналистика стаж. Припомних му набилите се в съзнанието ми Лялеви изрази: "Или той, или аз!", "Тоя самонадеян некадърник!", "Обществото ни ще затъне, ако не дадем отпор на такива!", "И на най-големите си неприятели в Института съм осигурил работа, за да се изявяват. Ако имат успехи, не ме интересува дали ги мразя, или обичам..." Мъчех се да разсъждавам обективно, да бягам от пристрастието, но не скрих вече оформящите се под напора на фактите доводи в полза на младия доктор (за лъстивия директорски поглед, разбира се, не споменах). Терзи някак вяло се съгласяваше с мен, отпиваше от виното и ме гледаше, сякаш мислейки за нещо свое си. "Минал съм по твоя път - каза - и знам ентусиазма и амбицията на началото. После нещата улягат и стават почти занаят. Обикновено слабият отстъпва. Твоят ищец и той ще отстъпи. Както е било и ще бъде във всички времена..."

          Ищец? Заприлича ми на стар адвокат, който не трепва пред несправедливата тежка присъда на довереника си - явно очаквах прекалено много от един спортен журналист и то пред пенсия... Реших, че ще е по-добре да се откъсна от служебните теми, съсредоточих се върху менюто, виното ми се стори превъзходно. Кавалерът ми наблягаше основно на мискета, поръча втора бутилка, след което се оживи; сменихме си ролите - приказливостта прескочи у него, а у мен съзерцанието. Заразправя: Как, когато стъпил в тоя бранш, хонорарът за един материал бил 15 лв. от старите или 1,50 днешни; пишел за всички спортове, но по-късно специализирал за "царицата на спортовете"; познавал куп свои колеги в Европа, имал добри познати и отвъд океана, с които се виждал на олимпиади, световни и пр. първенства; не знам нищо за етиопеца Бикила? (За малко да се изчервя като коня на Бисмарк!) Абебе Бикила, "този фантастичен бегач", триумфирал на олимпиадите в Рим и Токио през 1960 и 64 г. и завършил живота си с трагична катастрофа и мъчителна парализа; срещал се бил с Дан Колов в юношеството си... Само с къртовски труд спортистът можел да постигне нещо, например първата българска олимпийска шампионка, атлетката Иванка Христова, преди победата си направила 1 млн. и 200 хил. опита с гюлле; запалянковците се интересували единствено дали пред очите им няма да бъде счупен рекорд, а не как се е стигнало до него; в обсадения през войната Ленинград на един футболен мач изтощените от глад футболисти бойци, ударени от топката, падали и, щадейки силите на другия, никой не поемал подадената ръка; на Олимпийските игри в Москва през 80-та успял пръв да се добере до недостъпния председател на МОК лорд Киланин и като взел от него интервю, "захлупил под коритото" всички репортери; в стремежа си да печелят читатели, западните вестници не се спирали пред нищо - през 72-ра, когато нашата Йорданка Благоева покорила в Генуа 180 см. височина, местният "Лаворо" не пестил суперлативите си за нея, а за съперничката й, румънката Попеску, писал, че е показала "само едно тъжно лице и чудесно дупе"; гонейки сензацията, преди футболния мач между "А" отборите на България и Франция, колега от "Кодидиен дьо Пари" настоявал Терзи да каже нещо интимно за някой от играчите, нещо неизвестно, "например ето за онзи играч" и за да се отърве, Терзи съчинил: владее фински, свири почти професионално на пиано, хобито му е живописта и всичко това се появило на страниците на вестника...

          Речта на Терзи се бе превърнала едва ли не в монолог, споменаваше неизвесни ми имена като Яскулски, Рудолф, Яшченко и т. н.; наистина ми бе интересно да узная, че Джони Вайсмюлер освен като Тарзан, е известен и като шампион по плуване на Олимпийските игри в Париж през 1924 г., но не успях да удържа неочаквания си смях - бе запомнил дори име като Абдел Салем Юсуф бен Рахди - някакъв марокански бегач...

          "Знаеш ли как се чувстваш, Маргарита (макар да му обясних, че в акта за раждане съм вписана Марга, той несъмнено го намираше за твърде интимно и си знаеше своето - въобще тазвечерният Терзиев съвсем не бе самоувереният мъж от оназ комична прегръдка в редакцията), знаеш ли как се чувстваш, когато българин стане шампион? Слушайки "Мила Родино", имаш усещането, че сам си спечелил състезанието, чуждестранните колеги те поздравляват и ти ставаш герой!..."

          Поглеждайки към сервитьора, се надявах да се сети, че е време да си вървим, но той явно ме бе хванал за благодатен слушател и сметна, че трябва да завърши с някои професионални наставления, които напразно събудиха интереса ми в очакване на нещо непознато ("Интервюто не бива да е фотографска, а рентгенова снимка на интервюирания."; "В спортната журналистика действат не бързи, а експресни срокове!"); изрази и някои недоумения ("Откъде-накъде някои колеги от културната редакция ще подценяват спортната журналистика?)... Вече се отегчавах и за да сменя темата, подметнах:

          - Знаеш ли, че скоро се навършва една година от смъртта на Джон Брейн?

          Той примига и аз използвах получилата се пауза, за да погледна часовника си. За да се презастраховам, разтрих голите си ръце:

          - Захладня!

          Едва тогава той щракна пръсти към келнера и, не приемайки възраженията ми, веднага ме наметна със сакото си...

          Накрая, разбира се, се случи онова, което тайно се бях надявала да не се случва. Но преди него, още пътьом към хотела, той най-неочаквано сподели, че не можел да си представи, как след броени месеци щял да се пенсионира и "след толкова динамични години, ще заприлича на вехта мебел, отнесена на вилата!..." В желанието си да го успокоя, обърнах го на шега ("Приличаш на четирийсет и пет годишно момче, вашият пол едва след четирийсет, за разлика от младоците, излъчва особен чар и мъжественост..." и т. н.) Досмеша ме.

          И ето "онова", което се разви в сумрачния хотелски коридор и за което сама се сещаш. Бях пъхнала ключа в бравата на стаята си, когато чух хриптящия му глас:

          - Имам бутилка "Плиска", нес кафе и бързоварче... Ще дойдеш ли?

          - Това предложение за секс ли е? - неволно констатирах неговото вълнение, което намаляваше обаянието му.

          - Н-не. Всъщност аз... дано не ти прозвучи изтъркано... аз не съм в гларусова възраст, но отдавна те наблюдавам и... в теб има една женственост, която е кът в нашия бранш... Всъщност аз исках да...

          - Терзи, нека не разваляме хубавата вечер. Грешиш относно женствеността ми, отдавна е изчезнала. Но ти благодаря за кавалерството все пак - подадох сакото му.

          - Няма кой да ти го е внушил, освен мъжа ти. Но-о... по-добре да спра. Сигурно съм смешен: стар котарак с апетит за млада самка. Ти... затова така... Нали?

          Явно колегата ми яко е друсан от старчески комплекс. Реших, че най-добрият начин за измъкване от глупавата ситуация, а и за завършек на вечерта, е шегата, ала изглежда не нацелих мярката и преиграх:

          - Стар ли? Хе-хе! Силен си като... кентавър (боже, едва не изтърсих "жребец", и аз бях подпийнала!), сигурна съм, че можеш да имаш всяка, която пожелаеш, защото си и умен, и хубав, но-о... и ти си като другите: имаш семейство, а търсиш в мен единствено... плътта. А аз съм простодушна и току-виж се влюбя. Не-е, не. Лека нощ!

          Затворих след себе си, превъртях ключа. Фатална грешка.

 

                                                V.

 

          На колене, дясното бедро изнесено встрани, ръцете над главата - раз-два, три-четири! Наклон с ръцете, чупка в кръста, после всичко отначало, но с изнасяне на другото бедро и отново наклон... Ох, Коста ще се върне всеки момент и тя трябва да спре! Веднъж тоя човек да тръгне на училище първа смяна! Да е сама сутрин вкъщи, да отпадне необходимостта да се съобразява; да поработва вечер до късно (като нощес) и сутрин да си поспива (като днес), без да трепери дали станалият преди нея йога няма да привърши с упражненията си и дишането прана на стадиона и дали няма да я свари полугола преди да е свършила свойта си гимнастика...

          За вълка да мислиш, а той... Не успя да реагира, остана коленичила. Зърна изненадата и смущението му миг преди той да напусне очертанията на вратата. Усмихна се без да й е смешно - знаеше какво ще последва:

          - Съблякла си се пред отворения прозорец! Оня тип с бинокъла отсреща винаги е дежурен, знаеш го!

          - Ох, човек да не може да се съблече в собствената си къща. Заради някакъв си воайор и онанист. Да гледа пък.

          Остана коленичила с прехапана устна, докато не чу шума от душа и едва тогава затвори прозореца, нехаейки за голотата си. Яд я хвана и на себе си - хем знае, че поместеният в "Здоровье" материал "Если женщина хочет иметь красивую грудь" е чиста проба халтура, хем продължава указаните упражнения, впрочем съвсем безсмислени. Защото ако дядо Господ не ти е дал големи гърди, някакво си докторче хептен няма да може. О, суета! Какво пък - всеки със своите манийки и комплекси. Все пак е утешение, че нейният комплекс, ако въобще можеше да се нарече така, е една невинна детска приумица в сравнение с Костовия, но относително утешение, защото това неговото нещо не е у съседите, а в нейния дом. Защото появата му преди четири години (нима се изтъркулиха?) бе начало на промяна, неусетно наложила корекции в живота й, отклонявайки го в несъвместима с представите й за семейния живот посока. Навярно количествени натрупвания е имало, но тя е била сляпа за тях и затова бе тъй стъписана от мутацията. Сега вече е сигурна - неспособността й да зачене е бил решаващият фактор. И Коста, и родителите му са очаквали майчинството й с трепет и при изтичане година от бракосъчетанието им изглежда тяхното търпение се е изчерпало. И тогава се случи онова, помни го като днес: Стрелките клонят към полунощ, угасили са осветлението и Сънчо вече премрежва очите й, когато чува глас. Впечатлява я странността на тоя глас, а не съдържанието на изреченото: Ти не ме обичаш, нали? И никога не си ме обичала. Полуунесена, тя отказва да повярва на интуицията си, че със сънят й е свършено, примлясва и се нагажда в удобна за покой поза. Правиш се на заспала, но с това никого не можеш излъга, всичко е ясно. Едва тогава, обхваната от неясно безпокойство, тя сякаш усеща, че нещо става, че трябва да е будна. Коце... какво искаш да кажеш, колко е часът? Тихо е и тя е склонна да приеме, че й се е счуло. Все един ден трябваше да си го кажем, нека не се лъжем повече. Коце... какво те прихваща? Какво ли? Ами никога не си ми го казвала! Откъде ти дойде на ума, глупчо? Нима отношенията ни... О, Коце, хубаво ми е с теб, не го ли чувстваш? Нима думите... Не! - отсича той, за да продължи с тихо настървение. - Сигурен съм, че именно затова не можеш да забременееш! Студенината ти и... моето отсъствие в сърцето ти те правят стерилна! Коста млъква и навярно очаква ответна реакция, ала тя е безмълвна. Тая вечер просто си казахме всичко, за да сме честни и наясно помежду си - обобщава той, а тя все така мълчи, изтръпнала от необяснима безчувственост и празнота. Сякаш някой друг задвижва устните й: Лъжеш се, Коце, лъжеш се...

          Настъпилата в отношенията им недоизказаност не може да бъде заличена от запазената обичайност в общуването, от негласното споразумение за табу върху случилото се през оная нощ. Била е наивна да храни илюзии, че Коста съжалява за думите си, че те са плод на някакво моментно и преодоляно настроение, че сетне е преоткрил привързаността й към него, към общия им покрив; нали в крайна сметка жената принадлежи на този, в чието легло осъмва?... Но вместо това с времето Коста сякаш все повече се вживяваше в ролята на несправедливо оскърбения горд и благороден човек, комуто драстичните ответни мерки са неприсъщи. За да се стигне до деня, в който табуто върху оня нощен разговор прерастна в "табу на откритата плът". Белегът му от изгаряне при слабините - белег от детинство - едва ли бе причина. Ала причина или претекст не е ли все едно? Първо той започна да се крие при събличане, сетне засумтяваше и при нейното разголване. Да я принуди да се крие от него, от съпруга си - боже мой! Не че тя особено държеше той да се любува на анатомията й (намираше се хубава, но не колкото Венера Милоска); фактът сам по себе си бе обезпокояващ и най-вероятно вината бе нейна, както и вината, че не предприе нищо за пресичане на оформящата се тенденция. Тя не съзря латентния период, подцени проблема, неподозирайки пълзящите метастази, бавни като накланянето на кулата в Пиза... Струваше й се, че ако произнесе лелеяните от съпруга й думи, той ще се усъмни в искреността й, а това би я унизило и би задълбочило пукнатината...

          Да, като че ли цялата тая ситуация наистина бе една дяволска шегичка, погодена й от сляпата фортуна: колко прехласнато и със сладостно очакване бе мечтала в девическите си години за мига, когато ще срещне любимия, за да произнесе в обятията му красивите думи! И ето че, когато най-сетне това време бе дошло, нещо повече - когато от тези думи зависеше целият й по-нататъшен живот, - звукосъчетанието просто засядаше на устата й. Дали ако Коста надзърнеше в някои закътани ъгълчета от миналото й, не би намерил правилното обяснение на неспособността й за любовни слова? Мнителност и страх от неразбиране ли бе старателното укриване на вътрешния й мир? Може би зад това граничещо с гузност укривателство се таеше и друго - неспособност сама да се ориентира в някои свои "неосветени дворове"? Защото отваряйки портата към тях за чужди очи (там и съпругът е чужд), той несъмнено ще очаква и нейните коментари, а тя съвсем не бе сигурна в обективността на тълкуванията си; щом сама не е сигурна, как да се надява, че той ще й повярва?

                                                1.

          # Какво дете - не прилича на момиче, куклите и момичешките игри са й безинтересни, теглят я адреналинните момчешки лудории. Първо е член на бандата им, сетне успява да я оглави; объркана от късата й подстрижка, противниковата банда от отсрещния блок я смята за момче, а тя е същинска Румяна воевода! Стрелба с фунийки, бой с мечове, с ръчни бомби (увита във вестник пепел), изкопаване на капани (дупки с вода, маскирани с пръчици и трева - веднъж вместо противник падна случаен възрастен с щайга домати) - всички тези бойни средства й докарват родителското недолюбване на членовете на бандата, дори някои от тях, след едно неразрешено състезание по плуване в морето, забраняват на децата си игрите с нея. От пакостното момиче е вдигнал ръце и бабиният квартал (обича да ходи там), съседските жени я пропъждат с думите "Маскарлъците - във вашта махала!" А папа се гордее с нея, нещо повече - той сякаш поощрява момчешките й наклонности, тя е неговата слабост и надежда и нерядко, милвайки я, казва" "На татко пантата! Като порастнеш, сине, ще направя от теб отлична разведка!" (Той винаги й казва "сине".)

          # Краят на лудетината Марга е рязък, без преход - затваря се вкъщи, напускайки и бандата, и улицата. Маман се пита: пубертетът ли я преобрази?

          # Хората не са еднакви! - това е първото й изненадващо откритие, бележещо границата на детството. Откритието е изумително и тя за пръв път се замисля над света. Възможно ли е понятията "доброта", "вярност", "справедливост" да имат сенки?

          # Открива книгите - Жул Верн, Джек Лондон, Карл Май, Емилио Салгари, Рафаел Сабатини... Вълнуваващото ново откритие за многообразието на гледните точки намира своето обяснение - характерите! Те са тъй различни! Включително и на момчетата от изоставената банда! Но първият анализ на доскорошната й компания, направен за всеки един вече от новия ъгъл, поражда и първия въпрос без отговор: Само наивните и простодушните ли са честни?

          # Хората не са еднакви поради различията в характерите - чудесно. Но какъв тогава е нейният собствен характер? По какво тя прилича и по какво се различава от другите? Труден въпрос. Почва упорито да се наблюдава, да се дебне, да се изучава. Връща се към постъпките си, към реакциите си, разсъждава, но уви - този метод не само не я довежда до никъде, но и я обърква напълно с изникналия абсурден въпрос: Възможно ли е един човек да съвместява няколко различни, дори противоречащи си характери?! Необяснимо как, ала нерядко тя успява да погледне на света и на самата себе си през очите на събеседника си, успява да се вмести в неговата призма, което е удивително, но какво от това щом истината за самата нея продължава да й убягва? Установила е само, че е многолика, но това е заблуждение, защото все някоя от тези много същности е основната, определящата нейния характер. Добре, но коя е тя? Тази многоликост не я ли превръща в хамелеон? Едно семейство, познато на родителите й, я възприема като вглъбено дете, таящо заложби и перспективи, вследствие на което пред тях тя се държи с неприсъща за възрастта си улегналост; други пък, знаещи ахилесовата й пета - математиката - я имат (тя го чувства) за мързелива и дори възглуповата (децата им са отлични математици) и в тяхно присъствие наистина е глупава, посредствена, с беден речник; трети я знаят като вечно засмяната лудетина, шегуват се с нея и тя неусетно се превъплъщава в онова момиче, каквото отдавна вече не е... Ужасена е - как ще се държи, когато един ден порастне и почне работа, когато всеки ще я възприема различно? Нима ще се разкъсва, играейки едновременно няколко роли? Коя е истинската Марга? Как останалите са вникнали в естеството си, имат обяснение и становище за всичко и изглеждат монолитни, самоуверени? Защо тя не е като тях? Веднъж се изплашва от себе си - разминавайки се с някакво момиче по паянтово дъсчено мостче над строителен изкоп, помисля: Едно мое леко движение с ръцете и това момиче ще полети надолу, колко е лесно! Стъпила на твърда земя, поглежда идещия мъж и сякаш иска да му каже: "Ето, не я бутнах, аз не съм по-лоша от другите!" Ужасена е - може би е бъдеща престъпница, убийца?! Какво е това да си нормален? Да вършиш това, което очакват от теб? Кого да попита? Родителите? Макар да е любимката им или може би точно заради това, не би обсебила вниманието им с неща, които всеки решава сам.

          # След прочита на "Дневникът" на Ане Франк сама започва да записва мисли и случки - може би така ще намери търсените отговори? Ала маман открива дневника и най-безцеремонно го прочита, а после следват поучителни слова: "В живота няма нищо неразбираемо, сам по себе си той е прелестен, пълен с красота, стига да имаш душа за нея...", "Човек трябва да е почтен и чист, честността е дар божи, защото подлеците са наказани, независимо дали го съзнават...", "Нищо загадъчно няма в бъдещето - образование, работа, женитба (дано си късметлийка!) и най-важното, най-прекрасното - децата! В тях е смисълът, те носят най-чистата радост! Ако не сте вие с Дима, да съм свършила като Ана Каренина!"...

          # Но Марга е черна неблагодарница, защото на майчиния океан от обич отвръща с подчертана слабост към папа. В живота нямало нищо неразбираемо! Защо тогава маман отдава уж скрито предпочитание към нея, а не към Димитрина, която е дошла на белия свят, за да замести трагично загиналото при злополука братче Димитър? Още една необяснима несправедливост! Дали защото Дима им е изиграла номер, раждайки се момиче? Навярно цялата тази обърканост е причина Маргината обич към маман да е примесена с чувство за вина. Ала как да не боготвори папа? Та той е офицер, той е "ас" във военното контраразузнаване, той е българският Рихард Зорге! Той е герой, като доброволец през войната е бил раняван при унгарското село Разкрижа!... Той е толкова способен, че, ако е необходимо, не би му представлявало трудност да проникне незабелязано и в спалнята на американския президент! Ала службата му, уви, изисква анонимност, инак той би бил национален герой! Цялото им семейство се гордее с него, но сякаш най-много - Марга. Помни как като съвсем малка всяка сутрин неуспешно опитва да събуди баща си и когато понечва да отвори с пръстчета клепките му, маман я сгълчава: "Прибрал се е сутринта! Язвата го е отпуснала, нека поспи!" Значи не го е страх да работи ношем в тъмното?!

          # Ех, ако Тодор Живков знае колко предан на социализма е баща й, ще го направи най-малкото генерал! Колко пъти й е говорил за несправедливостите на оня отмиращ строй, с каква любов е описвал Съветска Русия, казвал й е, че неговото поколение е принудено да живее без лукс, "за да можете вие да надминете капиталистическия стандарт"! Навярно енергичността му е наследствена - неговият преселил се от Солун род е комитски, дядо му е участвал във взривяването на Отоман банк през 1903 г.; копаели подземния тунел, а пръстта изхвърляли от избата на някаква бакалия близо до морето в кесии - уж купена стока; след взрива баба Кита изгорила опасните документи, но дядо Райо бил хвърлен в Биаз кули (кулата и досега съществува в Солун!). Не могли да докажат нищо, но от побоите хванал туберкулоза и умрял... С една дума буйна глава, панта (дали фамилията им не иде от този прякор?). И папа не му отстъпва в нищо. Мигар е могъл да не стане ремсист? Щастливец - и детството му е било по-щастливо от нейното и макар да са живели в бедните предградия, волно са търчали подир хвърчилата (викали им "чоркми"); какви снежни зими са имали (дори морето замръзвало!), а сега снегът е събитие... Марга помни и една интересна случка от детството му - как веднъж в града пристигнал цар Борис III и как хвърлял монети от бавно движещ се открит автомобил, наслаждавайки се на боричкащото се множество. Аз не помръдвах, унизително бе за един ремсист, но - усмихнал се бе папа - една паричка се търкули в краката ми, аз я настъпих и незабелязано я взех...

          # И маминото детство на село е красиво - живяла е чрез природата: в летните нощи, когато спящата на открито под сайванта многолюдна челяд, уморена от труд и упоена от миризмите на билки и полски треви заспивала, тя оставала будна в съзерцание на бездънното звездно небе, на млечната мъгла и падащите звезди, оставала с щурците, с далечните хлопки на овце, с кучия лай и приглушените овчарски подвиквания - благоговение, странно примесено с прокрадващия се сегиз-тогиз ирационален страх от смъртта... Мечтаела за големия град и загадъчното море, за което само е слушала; един ден навярно ще се омъжи в големия морски град... Нетипичната за селско чедо мечтателност и вроден финес ще останат и в зрелите й години; виждайки крехката й снага, нежното и бледо лице и непригодността й за кърски труд, както и нейната аполитичност, двамата й братя я пратили да се учи в града, без да подозират, че осъществяват нейния отколешен блян... Горката маман! Ако е знаела какво ще й донесе града... При сгазването на четиригодишното им първородно дете (Марга била на две) изпаднала в шок, опасявали се да не е "превъртяла". Спасителните ридания дошли, когато понесли детето към гробищата. Дълги дни и нощи съседите чували покъртителните й писъци; осъмвала на гроба, веднъж непознати хора я възпрели - почнала да го разравя; целувала играчките, седалката на колелцето му, обикаляла и плачела из местата, където то играело, надявала се да го види приведено над кофичката с пясъка... Чудото не станало. Обичта към Димитърчо се прехвърлила на Марга и родената по-късно Димитрина, ала маман не била вече същата, меланхолията станала неин постоянен спътник...

          # Марга обича еднакво и двамата, както те се обичат един друг. До деня, когато папа най-неочаквано решава, че повече няма да е разведка, че ще работи цивилна работа. Тя е озадачена и дори разочарована, но щом той го е решил, значи е единствено правилното.

          # Нещо се случва, нещо в семейството им се променя. Нерядко Марга става неволен свидетел на разговори, от които разбира, че някакъв си негодник е дръзнал да застане срещу баща й.

          # Дълго време Марга ще се чуди как така великият й баща не съумява да се справи с някакви си мерзавци, нелипсващи във всяка от службите, които той почва да сменя. Тези разговори стават все по-преобладаващи, докато накрая изместват всяка друга тема. В съзнанието й неусетно се прокрадва и заляга мисълта, че животът е осеян с подлеци, които никак не е лесно да победиш, но които трябва да бъдат победени; че животът на всеки честен човек всъщност е една нескончаема битка. Битката, естествено, чака и нея, обратното би значело да е съюзник с гаднярите...

          # Вечерите, в които папа почва да се връща пийнал, зачестяват. О, колко обидно е ореолът му да не блести като преди! Тонът между папа и маман става нервен, височината на гласа се повишава, веднъж Марга го чува да казва: "Ти никога не си работила и си едно цвете в саксийка! Не е като в романчетата, Миети, Скарлети!..." Папа вече съжалява, че е напуснал армията, обвинява себе си, обвинява и маман. ("Защо не ми забрани, защо?!")

          # Истинското начало на онова, най-лошото, помни и самата Марга. Двете с Дима спят, но... Юда Искариотски!... Не плача, боли ме зъб, детето ми... Нея вечер маман научава, че той си има любовница. Немного по-късно узнават и дъщерите.

          # Фината маман е смазана, но опитва с всички възможни средства да спре задаващата се катастрофа. Беззащитна и отчаяна, тя сякаш изгубва вродения си такт и, подобно удавника за сламката, улавя се за децата си - те се превръщат в нейния последен коз. Говори му! - моли Марга тя. - Ти си неговата слабост!... Но Марга се гнуси и плаши от баща си - като пиян, той няма нищо общо с оня, боготворения човек, разочарованието е на път да разруши устоите й. Понякога нейното възмущение пред нанесените на маман обиди е тъй голямо, че отсича: Сутринта, когато той е трезвен, ще му говоря! Но сутрин баща й е вече друг, сутрин той отново е предишният папа - великодушен, респектиращ, добър... Марга и маман (Дима е още малка) не ще се примирят с мисълта, че той обича друга жена и друго дете и ако с него не е лесно да се поговори, защо да не пише до "парясницата"? За конспиративност написва писмото с печатни букви: ВИЕ ЗНАЕТЕ КОЛКО ТЕЖКО Е НА ДЕТЕТО ВИ ДА ЖИВЕЕ БЕЗ ТАТКО, ЗАЩО ИСКАТЕ ДА ПРИЧИНИТЕ СЪЩОТО И НА ДРУГИ? ОСТАВЕТЕ ТАТКО НА МИРА, ЗАЩОТО ЩЕ СЪЖАЛЯВАТЕ!...

          # Слава богу, той не ги изоставя. Скъсва с разведената, но превръща в житейски девиз стиха "жени и вино, вино и жени".

          # Вследствие на сътресенията маман е връхлетяна от диабет. Сякаш малко късничко успява да изтръгне съпруга от сърцето си, да превърне безразличието в щит срещу неговите бесове; Марга и Дима са до нея, - трите нямат тайни помежду си, това е периодът на "славната тройка", период, в който те се събират всяка вечер като някакви съзаклятници. Чувстват се чудесно заедно: често слушат музика - маман се прехласва най-вече по "Мечтание" на Шуман, но и по "Ловци на бисери", "Риголето"; коментират поредната книга, телевизионен театър или филм; маман разкрива вижданията си за морала и нравствеността на хората, за любовта ("Душевната красота стои над телесната!"), за устройството на обществото и света, за смисъла на живота; дирят обяснение за поредния крах на папа. ("Самозабравили се типове, къде е оня идеализъм отпреди Девети?!... Но много му е хаплив езикът, защо ще изкарва на показ хорските кирливи ризи, особено откакто пие и хойка? Много е кадърен, но това не стига, нужен е такт...") Дъщерите попиват, съпоставят се със своите съученици и живота наоколо; в Маргиното съзнание се наслагват и мамините уверения, че има качества, че ще успее... В разговорите им не липсват и шегите и нерядко обект за смях става върналият се "на зиг-заг" папа...

          # Любовта! Ах, любовта... Още е рано за избраника, но той със сигурност е роден и вече съществува някъде! Къде ли? Сред милиардите човешки същества тя и той са предопределени един за друг! Но още не се познават. Боже мой, какво ли си говорят влюбените? Е, да - "обичам те", но друго? Отговорът липсва и в книгите, и във филмите, защото героите им са банални, а нейният ще е възвишен, душевно богат...

          # Мисълта и представата за любимия необяснимо как се свързва с ония странни състояния, почнали да я завладяват на неравни интервали. Усилията й да ги именува остават безплодни; как да нарече хроничната тъга и самотата, носещи й необяснима слабост-сладост? Те я правят пленница на силен и неясен копнеж по нещо неземно, нещо скрито зад планини от години и пулсиращо с болезнени спазми. Тази сладостна нега я връхлита без предизвестие. Любимият, освен че няма да е захаросан хубавец, не ще е и самодоволен оптимист, той ще свежда глава пред неразгаданите тайнства на нетленното и битието... Той, любимият, заживява в нея като нещо съкровено, до което никой не трябва да се докосва с мисъл и дума, той изпълва самотата, за да издържи годините до срещата им...

                                                3.

          # Цикличността на размекващата я аморфна меланхолия е антипод на хроничността на връхлетелите я сривове. Когато е на себе си, Марга използва самоиронизиращи и самосаркастични определения за тези състояния: "подземни пропадания" /ПП/, "психическа Хирошима", "пленница на Хадес" /ПХ/, "мъртва хватка" /МХ/, "сатанински прегръдки" /СП/... Окичено с една или друга абревиатура, безсмислието я обгръща, приклещва я и я държи парализирана, докато силите й не изтекат подобно кръв от прерязани вени. Налегната е от отчаяние - отчаянието на разрушителното примирение, на изгарящото страдание пред своето безсилие и нищожност, пред всеобщата безсъдържателност... Нещо е сбъркано свише и най вече жалкото и блудкаво устройство на крачещите околовръст двуноги - хилещи се, мляскащи, отделящи газове и нечленоразделни звуци. И тя включително - едно тяло, което не знае накъде и защо върви, тяло-робот с изтрита информация за произхода и предназначението си. Няма нищо стойностно и значимо, включително историите между родителите й, нескончаемата серия от бащините загубени битки, разпътството му, елементарните й съученици, несъществуващият любим, собствените й въображаеми качества и вътрешен мир, химерното й бъдеще... Карикатурно смешни са дори вечерите на пропукалата се "славна тройка", нищичко незнаеща за ПП; по-честно би било да стане "славна двойка", очистена от фалша на лицемерното й присъствие...

          # Ненадейността на СП е характерна и за свършека им, ала освобождението от тези вонящи обятия не остава безследно (навярно така би се чувствала след изнасилване). Нерешителността й е подхранвана и от безрезултатните самонаблюдения. Какъв е смисъла тогава да се дебне като див звяр, да играе криеница със себе си? Дори и да знае какво от кого е наследила (занесията на маман, слабостта към дъжда, облаците, есента, пустите плажове; клокочещата и неизползваема енергия на папа), тя е една механична сплав между двамата и от това по-лошо няма. Защото неминуемо е наследила и недостатъците му, неговите дяволи са намерили идеален прием и у нея! Един ден и тя ще причини на любимия това, което той стори на маман!... Не, по-скоро би умряла.

          # Ех, веднъж да се дипломира, да навлезе равноправна в живота! Времето едва се влачи! След една ученическа екскурзия в София тя е завладяна от динамиката и деловитостта на столичани, от атмосферата на Витоша. И решава - той положително живее в столицата, където единствено има поле за изява! (Е, липсва морето, но липсва и провинциалната дребнавост!) Да, един ден тя непременно ще живее в София, за да открие него и заедно с него да покорят войнстващата посредственост! Той ще е коренно различен от тези, с които тя ежедневно се среща; и той ще знае тайната, за която никой от съучениците й не подозира. Именно тайната е това, което я дели от другите, тя, тайната, е край тях, но те нямат сетива за нея, техните рецептори удивително приличат на тези на домашната й котка, друг мащаб, освен 1:1, не признават... Не че тя самата знае цялата тайна, но поне е сигурна в съществуването й, а на моменти дори интуитивно се докосва до същината й...

          # Изключение в окръжаващата я сивота е единствената й приятелка Нора. Марга един-единствен път, разхождайки се в Морската градина, се опитва да й говори за своята малоценност и чувство за вина, че не намира нищо остроумно в остроумията на съучениците си, нищо вълнуващо във вълненията им, че вижда в тях един свой отдавна отминал етап ("Щом ще ставаш лекар психиатър, кажи: това моето неврастения ли е, или шизофрения?"), на което Нора отговаря с убийствена осведоменост: "Подобни размеквания не са рядкост за нашата възраст, уловени са още преди два и половина века!..." И й дава старо апокрифно издание на "Разлика между възрастите" от Шопенхауер.

          # Нейните ПП, СП и прочее не се побират в Шопенхауеровата Lebensphilosophie - песимимът й трае само докато е тяхна пленница, инак е жизнерадостна, енергична!... Но дали, ако Марга е познавала теорията на този мислител и се е придържала към съвета му да не се приучава към четене, би избегнала своите пропасти? Философът е прав - животът е необходимо страдание! Имат ли смисъл тогава предстоящите житейски битки? Може би тя и любимият, отвратени от суетата и безсмислието на амбициите, ще се спасят в някое затънтено сред горите родопско село, където ще учителстват и ще отглеждат децата си, отърсили се от неестествените наслоения на цивилизацията, смирени пред величието и красотата на природата?...

          # Ах, защо папа няма образованието и библиотеката на Нориния баща! "Строителите" на Симеон Радев (прилежен хроникьор, отличен стилист, но за съжаление - русофоб!), студии за будизма, за парапсихологията, ала най вече Ницше! Ако Шопенхауер я обезсърчава, "Тъй рече Заратустра" я изпълва с противоречия. Защо им внушават, че Ницше е апологет на империализма, на аморализма и нихилизма? Свръхчовекът и фашистът не са едно и също, първият се стреми към съвършенство, към духовни висини! "Обичам тези, които не умеят да живеят..." - казва той (и тя не умее!); "Обичам великите презрители, защото те са великите обожатели и стрели на копнежа към отвъдния бряг...", "Обичам този, който обича своята добродетел, защото добродетелта е воля за залез и стрела на копнежа." Не, нейните спадове и възвисявания, нейните копнежи не са болест! "Човек трябва да носи в душата си хаос, за да може да роди танцуваща звезда!..."; "Необяснима загадка е човешкото битие и все още без смисъл..." О, нима е фашизъм снизхождението й към хилещата се маса съученици? "...изминахте пътя от червея до човека, ала у вас все още има много нещо от червея. Някога сте били маймуни, ала и сега човекът е все още повече маймуна от която и да е маймуна." Не, Битката не е измишльотина, източникът на отчаяниято й е в съмнението дали ще успее да остане море: "...кална река е човекът. Трябва да си море, за да можеш да приемеш една кална река, без да се замърсиш." Стремежът и заканата й за утвърждаване в бъдещето не е нещо себично: "Обичам този, който прави от добродетелта си свое влечение и своя съдба: така заради добродетелта си той иска още да живее и да не живее вече." Няма защо да се залъгва - тя не е особено умна (инак всичко би й било ясно), тя е повече интуитивна и сърцата, но "Обичам този, който е със свободен дух и свободно сърце: така главата му е само утроба на сърцето му, а сърцето му го тласка към залез." И самотата й не е нещо срамно (Заратустра е самотник), и любовта й към природата не е сантименталност (Заратустра я боготвори)! Ницше е атеист (тя също), той ненавижда политиците, съсухрените академични умове!... Заратустра е някакво огледало на обърканата й душа, той я кара да трепери от вълнение пред собственото си разгадаване. Ала много неща у него остават неясни (нали не е умна!). Но с кого да коментира прочетеното? Изглежда ще трябва да се въоръжи с търпение и да дочака плодовете на еволюцията си, които ще дойдат заедно с отговорите. Наистина ли състраданието нанася повече вреди на състрадавания от проявената злина? Да се предпочете животът пред смъртта, непокорството пред послушанието, силата пред слабостта, земята пред небето и т. н. - това да! Но да избереш презрението пред съчувствието, омразата пред любовта? Кой да й обясни? Ох, дано час по-скоро ученичеството свърши! Как могат някои да го наричат най-хубавия период в живота си?! Да се чувстваш физически и социално зрял, а да изискват от теб да не мислиш, да не действаш, а единствено да възпроизвеждаш чужди мисли!...

          Ех, Коста... Ако би надникнал в Немската гимназия...

                                                4.

          # Независимост! Истинско пълнолетие! Марга възторжено ликува - студентка е в най-престижния университет - Софийския! Първата битка - да е в столицата - е спечелена! Нека папа не й се сърди, че не пое по пътя му. Властта, както казва Ницше, е могъщо средство за самодоказване, ала пред нея е живият пример на баща й - докато бе на власт, всички му сваляха шапка, а след това не само се бе превърнал в никой, а и бе станал обект на злорадства и подигравки. Защото авторитетът му се е крепил на боязънта. В цивилния живот поне формулировка като "субординация" няма; цивилното студентство й е нужно и за да приключи окончателно с "работата върху себе си", за да ликвидира с остатъците от теглещите я назад мрачни меланхолии; впрочем първите резултати от еволюцията й са налице - вече не е толкова беззащитна и уязвима, вече умее да тушира и разрежда цикличността на сривовете си, а тук - в София - те ще изчезнат.

          # Като че ли състудентите й знаят за тайната! Но сякаш по някаква негласна уговорка, тя е тема табу. Всички са усмихнати, остроумничат с напълно безгрижен вид и в същото време знаят, че са участници в една игра, игра между възрастни. Правилата са наложени от тайната. Ала вероятно има още една причина за маските им: бидейки интелигентни, те очевидно са възприели правилото "Нека сега, преди да е дошъл мигът на жестоката истина, да живеем безгрижно!" Е, тя не ще прави изключение, тя също умее да съчинява каламбури.

          # Марга вече знае - очакваната среща с него не е едно и също с онзи неясен копнеж, с онази носталгия по нещо неописуемо красиво, по нещо далечно и неосъществимо - приказна нега, на която тя, подобно наркоман, редовно се отдава без всякаква съпротива. Общото помежду им е, че й дават смисъл и надежда. Той непрестанно е до нея, тя чувства присъствието му, дори на моменти усеща дъха му, но щом се извърне, той мигом изчезва. Копнежът по него е болезнено сладостен - сплав от предварително изживяно, но несигурно щастие; същевременно тя се бои от себе си: коя от многото дремещи в нея същности е истинската, главната? Честна до глупост мечтателка, блюстителка на правдата, наивна фантазьорка, бездейна меланхоличка, сантиментална самарянка? Или амбициозна егоистка, безскрупулна кариеристка, груба авантюристка, отблъскваща еманципирана феминистка? Бъдеща предана съпруга или ракова клетка в някое чуждо семейство? Не е нито едното, нито другото - тя е всичко това накуп, вплетено в гордиев възел. Но къде е десницата с меча? Във всички случаи тази десница не ще е неговата, ако тя го срещне неподготвена, ако очаква неговата помощ в самоидентификацията си, той не би се влюбил в нея; кой нормален човек търси в любимата си инфантилното дете вместо изградения и равностоен партньор? Трябва й време, трябва й още известно време!

          # Най-често той я покорява напът към дома през Свободната гора (нейно наименуване на Парка на свободата): в своя свършек денят притихва, формите добиват особена мекота, звуците са приглушени, природата се е притаила в очакване на предстоящо тайнство; всичко е обляно със странно лъчение; и дърветата, и алеите, и минувачите уж са същите, но са някак миражни... И тя не ходи, а подобно ефирна балерина едва докосва земята. Като че сънува, няма го материалното битие, практичния хъс, зареждащ амбицията й за бъдещето; всичко наоколо, включително тя и той са изградени от нематериална субстанция, позволяваща моделирането на един дух от двама... И този сиамски дух полита над смълчани гори и реки, спящи градове, неспокойни океани... Боже, дали тоя свят не съществува някъде? Щом го има в съзнанието й, може би е проекция на някоя далечна звезда? Може би тя е чуждоземка, погрешно (или за наказание?) родена на Земята? О, мимолетното докосване до тоя свят е като разтърсващ красив протуберанс!...

          # След втората изпитна сесия Марга е слисана: каква е равносметката от изминалата цяла година? Не си ли въобразява, че еволюира? Та тя все още си е гимназистка! Изглежда трябва да предприеме нещо - кулата трябва да бъде напусната, съзерцанието - изоставено! Тя не е Заратустра, за да открива истината в самота, истината е там, при хората!

          # Студентският театър се оказва притегателна страст: репетиции, участия във фестивали - истинско горене! (Един председател на жури заявява, че самодеец с подобни на нейната дикция и тембър е рядкост.) Същевременно бива приета и в един бохемски студентски кръг от Художествената академия: разговори за стилове в модерното изкуство, цитати от Димитър Аврамов, обсъждане на Солженициновия "Един ден от живота на Иван Денисович" и, естествено - пиене, танцуване, любене! Е, тя пази най-съкровеното от тялото и духа си за него, но въпреки това е един безкраен купон!...

          # Марга живее като в треска - вечер ляга със свито от нетърпение сърце: час по-скоро да литне изгубеното в сън време, за да дойде новият ден, който ще я срещне с нещо неизживяно, непознато! Неусетно дошлите изпитни сесии най-досадно прекъсват горенето (преподавателите очевидно не подозират, че и животът е университет, който също трябва да бъде завършен с отличие!). Тя трябва да се добере до същността си и до истинските, скритите механизми на човешкото общуване! Трябва да се справи и със своето раздвоение - с непреодоляното си подвластие на мрачното тлеене, с разкъсващата я мъка, състояния, в които, успоредно с еуфорията, продължава да изпада... Нима ще трябва да отсее Хималаи от баластра, за да открие златното зрънце? Веднъж, пътувайки с влак, Марга е осенена от странно озарение, от усещането, че е на микрон от истината за смисъла на битието! Гледа движещите се хълмове и дървета и интуитивно чувства, че след миг - не, след стотна от мига! - рязко ще се дръпне някаква завеса... Напрегната е, всяка нейна фибра трепери, дъхът спира и изведнъж... магията изчезва. Подобно озарение я спохожда втори (и последен) път, ала неговото изражение е различно. Тя е във фоайето на Ректората, води най-обикновен разговор с неин колега и случилото се няма общо с него, но от самото начало тя чувства, че нещо става с нея, нещо необяснимо - тя изведнъж е придобила способността да гледа на хората по един нов начин; всичко наоколо е придобило ново значение! Цялото многообразие на зрителни ъгли не поражда антагонизъм, а напротив - съжителства в симбиоза, придавайки на света многолика хармония и именно тая сложност изпълва със смисъл живота! Прекрасно състояние: нито скептицизъм и отчаяние, обричащи я на мъртвешка неподвижност, нито еуфорично кипене и истерична закана за налагане над другите - никакво мятане между Сцила и Харибда! Всички човеци около нея удивително пасват на местата си! Ето - и влизащите в аудиторията състуденти, даващи й знак, че почивката е свършила, и минаващата в коридора шумна група, и тримата беседващи преподаватели - всички водят съществуването, което трябва да имат и то напълно ги удовлетворява! Тя вече трябва да влезе, когато я приклещва неистов страх: ами ако всичко това е мимолетно и изчезне с прекъсването на разговора?! Но - чудо! Седнала на банката, гласът на професора я е приземил, а непривичното чувство за хармонична пълнота не я напуска! Физически усеща изпълнилото я щастие. О, боже, дано този дух не я напусне никога!

          # На следния ден при ясното съзнание за изживян наяве сън тя е спокойна и уравновесена. Пълноценното самоусещане, до което се е докоснала, все пак е истинско и то един ден ще стане нейно постоянно състояние.

          # Ако раят съществува, той навярно е това, в което тя за малко се е гмурнала - друг свят. Но той, уви, не съществува. Съществува реалността, такава, каквато е. Едни успяват да се адаптират и да намерят комфорт в нея, други - не. Тя е от вторите. Тя е родена несретница. Нещастница. Бива я само да се самосъжалява. Изглежда такава е участта й - цял живот да търси незнайно какво, да е белязана от самотата, отритната от всяко съсловие, опротивяла на самата себе си, дребнава и мнителна стара мома, алергична към детския плач; един ден ще умре незабелязано в квартирата си и едва когато съседите усетят вонята, ще я изнесат полуразложена заедно с дюшека.

          # Колежките й си имат момчета, любят се, живеят естествено, а тя - девствена кукувица, чакаща и гонеща Михаля. А се е случвало да изгаря от желание, свита на топка в постелята. Случвало се е и друго - вървейки по улицата, да съзира в лицето на всеки мъж нов, различен и непознат свят, до когото, уви, никога не ще се докосне. Нима ще преживее живота си с един единствен, бил и той, оставяйки да изтече като от пясъчен часовник това неизследвано богатство? Би изживяла по един живот с всеки от тях! По дяволите старческото й благорзазумие, по дяволите несъществуващата химерична любов! Нейните самонаблюдения и размахвания на пръст към себе си я правят стерилна и скучна, нейната слабост е липсата на слабости, тя води един напълно измислен живот!

          # Мъжът, който я превръща в жена, е един четвъртокурсник, "въртящ се" около театъра. Той е изненадан от дефлорацията (та тя се целува разкошно и преди да се пъхне в леглото му, без никакъв свян се съблича дибидюс гола!), но тя му се извинява: "Все някой трябваше да свърши тая черна работа!" Той очевидно я е смятал за поредната бройка, минаваща транзитно през кревата му, ала след като тя и в следвашите дни с държанието си нито показва, че го намира за по-различен от другите, нито има претенции за близостта му, той, както често се случва, проявява интерес към нея, интерес, който накрая свършва с искрено обяснение в любов, с предложение за "сериозна връзка". На което тя отвръща със смях : "Милият черноработник!"

          # Да знаеше Коста колко объркана бе, когато се остави да я свали! Колко още не бе наясно със себе си и с всичко! Търсеше, но какво? Искаше да улови, но какво? Може би, скачайки с парашут, се бе надявала да го зърне да лети край нея? Да зърне кое?

          # Открих го, открих го! Марга ликува! Той! Истинският! Сънуваният! Мечтаният! Среща го в Мензата, където отскоро се храни. Висок, едър (не дебел), къдрокос, с одухотворен и пронизващ поглед, от който нищично не можеш скри, с интелигентно и мъжествено излъчване, от което краката се подкосяват, с респектиращо присмехулно пламъче!

          # Дали би я приел такава - недовършена? Себе си не може излъга за продължаващата еволюция. А него? Ще приеме ли той ролята на психотерапевт в интимни отношения с пациентката си? Защо природата не си е свършила докрай делото, та е оставила на слабия човек да се лута и сам да измисля законите на съществуването си? Трябва й още мъничко време, за да се яви пред него пречистена и зряла...

          # Колчем го срещне, поглежда го с крайчеца на очите и отминава с ускорен пулс. Ще я забележи ли? Колко ефектни женски екземпляри има, как да я открои сред тях? Увереност в благополучието на предстоящото й дава едно дребно наглед предзнаменование. Той се появява ненадейно и почти парализира ума и тялото й. Но! Минавайки край нея, тя ясно го чува как подсмръква! Благодаря ти, господи! - иде й да викне. Та той съвсем не е изтъкан от някаква небесна субстанция! Той е от кръв и плът и съвсем не е недостижим! Докога ще плаща дан на измишльотини, оправдаващи вегетирането и пасивността й? Още днес трябва да предприеме нещо! Като разбере за страховете й, той ще умре от смях! О, тя ще проучи имат ли общи познати и ако ли не - колкото и да прималява при тази мисъл - ще го спре и ще му признае: Аз съм!

          # Докато мъдрите се намъдруват, лудите се налудуват. Онази е невзрачна колкото си иска, само едни цици като буфери! Ако е някаква мимолетна креватна връзка, защо ще ходят демонстративно прегърнати?

          # Мигар в оня отчайващ миг е могло да й мине през ума, че след години отново ще срещне същия този мъж (или негов двойник) и той ще се казва Ник?

 

          Не беше ли вече все едно дали Коста би я разбрал, ако надникнеше в това? И да би успял, и да й простеше, той вече не бе сам. Имаше го и Ник. Отделен бе въпросът докъде ще я доведат те, двамата, но вече се бе спуснала по улея и връщане нямаше. Когато навремето с воля и настойчивост Коста успя да я свали, едва ли е подозирал колко слаба е тя, напротив - навярно заради парашутния й скок той я намираше силна и целеустремена. Едва по-късно щеше да открие черните й дупки, които го поразяваха и плашеха - крачеше редом с нея, обхванал талията й, но усещаше, че тя не е с него, "мировата й скръб" бъкаше отвсякъде. В такива мигове той си казваше, че ако все още не е скъсала с него, то е, защото не се е появил другият. Но сетне тя изкупуваше вината си, дарявайки го с цялата си жизненост, отдавайки му обятията си с такава страст, че неговите съмнения изтляваха. Все пак оставаше доза съмнение в искреността й, когато в отговор на настоятелните му питания, тя обясняваше мрачините си така: "Просто ме хващат дяволите, не знам! Бъди търпелив и добър, ще се оправя!" Наистина й се струваше, че има напредък в това отношение; ако той можеше да я зърне отнякъде в началото на връзката им! Случвало се бе след чудесно прекарани часове в квартирата й, след тръгването му тя да захлупи очи във възглавницата, изненадана от ридания - заслужава ли този човек? Това ли е щастието? Тя наистина му бе благодарна; докосвайки се интуитивно до онова свое озарение в Ректората, когато почувства смисъла на битието, си казваше, че Коста се вмества напълно в онова, истинското светоусещане и че точно такъв трябва да е бащата на децата й - сериозен, с чувство за отговорност, добър, способен на нежност и най-важното - да я приема такава, каквато е... Ех, Коста наистина грешеше, смятайки, че никога не е представлявал нищо за нея! Ако той я бе обичал с повече мъжество, търпението му щеше да е по-голямо и навярно би дочакал закърняването на нейната безпокояща го непредвидимост... Дали той разбираше колко губи, обвинявайки я в студенина? Можеше ли тя да му разкрие, че в деня на бракосъчетанието им чувствата й към него бяха далеч по-оскъдни, отколкото след година?

          Сигурна беше, че ако живееха с Коста далеч от майка му, пластовете помежду им щяха да се наместят - в кое семейство не е имало трусове? Но макар оня техен разговор, година след брака им, в който той я обвини в студенина, да навя в нея преспа страх - страх за бъдещето им, - навярно не би се превърнал във водораздел, ако един ден, връщайки се от работа, бе позвънила на вратата. Не би чула Коста: "Ами че то ще е душичка невинна! Като го отгледаш от бебе, привързваш се и... Какво като не е..." Свекървата: "Избий си тая глупост, не ща на софийските курви копелетата да гледам! Тя те навива, нали? И ти един късмет извади, Коце-е, ялов късмет!..." Коста: "Стига, млъкни!" Свекървата: "Какво ли ще прави тя, като ще си запас през целия юни, а?" Коста: "Какво искаш да кажеш?" Свекървата: "Сам помисли!..."

          Половин година Марга не поздрави свекърва си, а после по неволя (заради детето) мина на "служебно" общуване. Болеше я от своя страшен женски дефект, но ако свекървата беше тесногръда и гадна, къде бе Коста? Мигар биологичното възпрозводство може да е от решаващо значение в отношенията между двама, държащи един на друг интелигентни хора? Марга с оскърбление си даваше сметка, че се бори на два фронта: с липсата на характер у него и с гнусния свекървишки еснафлък; Коста очевидно повтаряше нейните внушения - как при неизвестни родители детето можело да прояви скрит физически, че и психически дефект, как осиновените рано или късно узнавали и хуквали да търсят истинските си родители и т. н. Във връзка с последното Марга трябваше да отбие още една изчанчена свекървина приумица - да били купили "бременна" рокля, под която да поставели възглавница с цел фотографиране; така един ден детето щяло да има доказателство за произхода си...

          Но дали тя не сгреши с настояванията си за това осиновяване? И дали пак не биха влезли в този затътнтен коловоз, ако му беше родила дете? Трябваше да отмине прощъпалникът, за да се уверят - и тя, и той - че са залагали прекалено много на това миловидно, гукащо човече. Инак той не би затънал в дребнавост, качество несъвместимо с мъжествеността - да даваш мнение и съвети и за най-незначителните неща от бита, една, според нея, от векове призната женска територия. Ами че той следеше всяка нейна стъпка! Не оставяй лампата в антрето излишно да свети! Не дръж продължително отворен хладилника, че се заскрежава! Не изхвърляй люспата сапун, а я залепяй за новия да се оползотвори! Не изхвърляй пастата за зъби преди да си я навила на руло! Не оставяй дрехите си по стола, а ги прибирай в гардероба!... И тя се питаше: кой от двама им всъщност бе студеният? След историята му с оная опитите му да я потърси като жена излизаха в добрия случай полусполучливи, което все повече ги разреждаше; когато тя се опитваше да го предразположи, той отстраняваше ръката й, сякаш вместо да го възбудят, ласките й го потискаха. За нея интимното общуване бе потребност не толкова заради еротичното удоволствие, колкото заради психическото й здраве - бивайки пренебрегвана като жена, самочувствието й винаги падаше до кота нула. Бе сигурна, че новопоявилата се мода с йогистките упражнения не е нищо друго, освен претекст да не дели с нея постелята, но нима въздържанието е здравословно? Едва ли знаеше колко е смешен сутрин като зяпнеше срещу слънцето - хигиенизирал устната си кухина! Или неговото концентриране върху стрелката на будилника, издишването с някакъв продължителен нисък звук - аум-ъ-ъ-ъ!... Гледката не се издържаше - да си вкараш гумен шнур през носа и да го вадиш през устата! А почистването на стомаха му? Гълтане на литри вода и драйфане, клизми, гълтане на въздух и уригване! Отврат - щом той почнеше, тя се скриваше в другата стая. Но те дори не се и хранеха заедно - дивеше се

на йогистките му буламачи; нали вечерята освен хранене бе и единственото подходящо време да споделиш как е минал денят...

          Изглежда различията във възпитанието и наследствеността понякога са по-силни от любовта и когато тези различия надделеят, вместо в приятелство и човешки съюз, съжителството прераства в отчуждение. Дял в това, беше уверена, имаше свекървата - опекунството към сина й граничеше с маниакалност, изглежда още от детството му. Разбира се, тя сдържаше проявленията на своята деспотичност към Марга, ала с течение на времето и на това му бе намерила колая - вече не само не криеше, че слуша "Би Би Си" и "Свободна Европа", ами, знаейки отношението на снаха си, бе почнала да си позволява спорове на тази тема. Как, ако не били дошли комунистите на власт, тя щяла да завърши висше образование, но заради нейния забягнал след Девети на Запад брат не й разрешили; как никой не работел, а само крадял, как ли още държавата не фалирала; как преди Девети сме били най-развити на Балканите и шести в Европа и вместо за 40 години мир сега да сме цветуща градина, ние сме се били утвърдили като тъмни балкански трафиканти, терористи и т. н. Първоначално Марга се хващаше на уловката и полемизираше: Нека не канонизираме само развития капитализъм в САЩ и Европа, а погледнем Латинска Америка и Азия - защо мълчим за него?; на Запад работниците живеят добре, защото капиталистическата класа се страхува да не я сполети "източната участ" и отпуска каиша; нашият строй не е идеален, но ние ще ги настигнем и изпреварим, защото времето работи за нас; трябва да се гледа в исторически мащаб, а не в рамките на един живот... Когато по повод новината за убийството на бореца срещу изсичането на джунглите в Бразилия Франсиско Мендес на въпроса "Това ли е мечтаният капитализъм?" свекървата бе изсъскала: "Тоя Мендес е комунист!", Марга разбра, че има срещу себе си една фанатичка и че всъщност свекървата умишлено я провокира, за да я дразни. Оттогава избягваше щекотливата тема.

          Чудно нещо - и свекървата, и нейните родители бяха без висше образование, но каква разлика! Маман и папа бяха хора с вроден финес и природна интелигентност; колко романи бе изчела маман!; стените в дома им представляваха библиотеки, докато тук книгата - безполезна интелигентска прищявка - липсваше; впрочем Марга долавяше и вродената ненавист на неукия към образования (всеки интелектуалец от малкия екран бе пияница и комунист)...

          Макар и военно, Райо Пантев бе получил образование - две години във Военната академия. Ех, да не бе това негово честолюбие, би станал генерал! Но може би тъкмо непрестанните му успехи, нарастващата му популярност на енергичен и кадърен офицер, популярност стигнала до министерството, са му попречили? Можел ли е да допусне, че след поредното бляскаво приключване на ръководен от него случай, че след награждаването му с орден и с почивка в Карлови Вари, в негово отсъствие за шеф на отдела на мястото на пенсиониралия се ще назначат не него, а пословично безпомощния му заместник? Как да не подаде оставка? Генералът три пъти я къса: "Пантев, изчакай, тоя само след някой месец ще се провали, но знаеш чий човек е!" Папа е бил наивен, ако се надявал лично министърът да му падне на колене. Четирийсетгодишен пенсионер! Пенсия плюс заплатата от цивилната работа и ще докарва същите пари, ще заживее спокойно! Изглежда не е подозирал, че кипящата му енергия не ще намери приложение в цивилния живот, че ще се наложи да се примирява с ред "мижитурски" службици; не е подозирал навярно и че ще тръгне да "оправя" света, да раздава справедливост. Учудващата бързина, с която навлизал във всяка нова работа, лекотата, с която се справял, му градели авторитет, но репутацията на конфликтна личност вече вървяла по петите му и след всяка нова загубена битка червеят на съмнението все повече го ръфал - дали не е напуснал прибързано оттам? Още повече, че оня некадърник наистина бил оплел конците и, точно по прогнозата на генерала, бил изхвърлен. Да, но връщането назад, уви, било невъзможно, той имал чест. Отровата на червея неусетно му докарвала съзнанието за непотребност, оказвало се, че енергията му е излишна, дори вредна за обществото. Разсъждавал: Нали победихме, бутнахме оня прогнил строй, защо в наше време честният, работоспособният да не върви напред, защо предприятието да не преуспява, щом може? Навъдили са се кариеристи, интересчии - те са спирачката! Не искал да се примири с тях...

          Марга така и не успя да проведе с него разговор за усилващото се с годините му пиянство, за разпътството му. Ала веднъж, още гимназистка, си бе позволила да го упрекне за портрета на Сталин в къщи - този въздигнат в култ мракобес. На което той най-изненадващо бе отговорил: "А днес няма ли култ към Тодор Живков? Паметник му направиха приживе! Много по-коварен от сталинския култ, по-лицемерен и жесток! Бай Тошо се плаши от честните и кадърните, сега е царството на мошениците и кариеристите!" Марга бе поразена от тези думи. Отнесени към серията житейски неуспехи на баща си, изведнъж тя бе почувствала смразяващия полъх на една невидима сила, застрашаваща устоите на граденото до момента мироздание. Ала Райо никога повече не захвана тази тема и по-късно тя щеше да си каже, че папа е скептик, понеже е неуспял - като в баснята за лисицата и гроздето; щеше да си каже, че той всъщност е един слаб човек, инак не би търсил отдушник в чашката - нещо, което тя и до ден днешен не можеше да прости. Защото ако той не се бе огънал, днес и тя би имала опора в него. Не би разбил и здравето на маман - диабетът й прогресираше, тя прояваше истинска воля, за да напазарува - след всеки няколко крачки спираше да почива, приемаше помощта на непознати хора. При гостуванията си Марга не издържаше гледката с инсулинови инжекции; два пъти дневно маман я молеше да защипе плътта на ръката или корема и с рязък жест да забие иглата; краката й бяха станали толкоз безчувствени, че зиме, греейки ги пред печката, случваше се да замирише на изгоряла плът. А комите! Няколко пъти маман бе умирала и само щастливата случайност - появата на съседката - я бе спасявала. Марга никога нямаше да забрави едно от позвъняванията си от редакцията - бе обезумяла от уплаха; викаше: Мамо, мамо! Аз съм! Не ме ли познаваш?! Мамо! В отговор маман произнасяше едно озадачено "хммм..."! Бе изпаднала в кома! Преодолявайки паниката, Марга бе пренебрегнала Царинината забрана и бе позвънила на служебния номер на Дима. Била излязла! Боже! Звънна у съседите - толкова пъти са я спасявали! Нямаше никой! Ами сега? Такси, самолет? Ще е късно, тя ще е мъртва, докато иде! Някой незабавно трябваше да й даде лъжица мед, тя колабираше! Позвъня в "Бърза помощ", обясни им всичко и те обещаха да пратят кола, но сякаш се усъмниха... Съдбата се бе смилила и отново съседката се явила като ангел хранител!...

          Милата маман! Въпреки болестите, намираше сили и за любимия си Шуман, и за шеги (най-вече с Димитринината придирчивост към мъжете: "Вече и куче не бафнува по теб!"); същевременно носеше майтап - щерките със смях имитираха възмущението й от поредното Димитринино пропъждане на някой кандидат зет...

          Марга не ще забрави последното идване на родителите си в София, няколко месеца след което Райо бе починал. Беше ги зърнала в гаровия салон - тъжна двойка: Райо отслабнал, потъмнял от алкохола, маман - накуцваща, измъчена. Сетне Райо от малко се бе напил и бе заспал на масата. И докато Марга вътрешно кипеше (свекървата сигурно злорадстваше), маман бе напълно безразлична - нейната ефикасна, но, уви, късно открита защитна реакция. Тогава Марга узна за последното си бащино митарство - отскоро не работел никъде и не се прибирал със седмици: придружавал накакъв тип, който му се пишел приятел; типът се бил сдобил чрез "Лунапарк" с хазартна машина за цигари - срещу пусната монета една роботообразна трипръста ръка опитвала да улови кутия. Пътувайки с него от град на град, Райо използвал връзките си и остатъка от старата си служебна слава, за да уреди разрешително за дейността на машината, в замяна на което пиел безплатно (храненето бе нещо второстепенно)... Маман бе разказала и друго: как при неотдавнашното посрещане на новата година Райо не спазил своята отколешна традиция - в дванайсетия час да стреля във въздуха през прозореца. Едва след смъртта му бе съзряла в пропуска предзнаменование...

 

          Марга се бе примирила с реалността, че не може да разчита на никого за нищо на този свят. Всичко трябваше да постигне сама. Не се осланяше и на Коста - той, също като баща й, се бе оказал слаб (слава богу - не пиеше). И ако е трябвало да разкрива пред него моминските си лутания, наслоенията от историите с родителите си, та дано поне отчасти характерът й му стане по-прозрачен и по-малко подозрителен, то това е трябвало да стане още докато бяха гаджета! Сега едва ли би имало смисъл. Сега би го приел само за сведение, сега не би минало през сърцето му...

          А вината за днешния гаф с гимнастиката бе изцяло нейна. Колкото и да й е неприятно, когато Коста е втора смяна в училище, тя трябва да се събужда и става по-рано...

          Като се изкъпа и отдаде дължимото на лицето си пред огледалото, Марга каза:

-         Коце, отивам в редакцията. Хладилникът се е поопразнил, виж вземи там нещо, каквото измислиш. Довечера няма да се бавя. Чао.

 

                                                                   VI.

 

          - А как е... той? - попита по-късно Жасмина като понагласи одеялото върху скута и краката си след лекия повей в балконската асма. Въпросът беше зададен с изненадващо загадъчен глас и пълен с многозначителност поглед.

          Марга примига и докато съобрази, видя събеседницата си да произнася само с устни "Ник". Засмя се:

          - Няма да чуе отвътре, надул е телевизора... Пък и не разбира, малък е още - помълча, сетне отговори: - Не знам. Предполагам, че добре се забавлява. Той го умее, ако ще да е на заточение в някакви балкански колиби, та не вярвам баш в Щатите да скучае.

          - Имаш ли картичка?

          - Не. Имам нещо като ултиматум. Отпреди да замине.

          - ?!

          - Щял бързо да уреди развода ми. Защото, Джеска, има нещо, което не знаеш - предложили са му служба в посолството ни в... Брюксел или... не помня къде. Някъде в Европа...

          - Не помниш?

          - Да, не помня - натърти тя. - А той бърза. Като се върнел, да заварел подадената от мен молба. Щели сме да вземем и Ники с нас.

          - О! Това вече е... съвсем сериозно. И конкретно.

          - Да. Както е конкретно и това, че той няма да бъде... че няма да получи това назначение, ако не е женен.

          - Искаш да кажеш, че...

          - Да. Най-вероятно. Но бог знае.

          - И... ти?

          - Въобще не искам да мисля за това, Джеска. Ама хич.

          - Хм!

          Марга продължително задържа погледа си в шумолящите листа на асмата. Отпи от домашния бъзов сок и вътрешно констатира, че след неделната разходка с Жасмина по "Витошка" (Джеси още се удивляваше на преустроения в пешеходна зона булевард и на новопоставените бронзови лъвове пред Националния исторически музей) се чувства освежена и спокойна и, което бе по-необичайно, не й се пушеше!

          - Виждам, че си съвършено спокойна - сякаш отгатна мислите й Жасмина. - Явно си го премислила.

          - Премислила и решила. Не мога да напусна вестника, Джеска. Макар той да ме уверява, че мястото ми щяло да се пази. Опитвам напълно хладнокръвно да преценя ситуацията и ако не изпускам нещо генерално важно, а смятам, че нямам такъв пропуск, мисля, че картината ми е ясна. Не виждам смисъла за мен от една такава съдбоносна промяна, от извъртането ми на сто и осемдесет градуса. Изстрадах го това мое място сред пишещите братя, постигнах го трудно и когато най-сетне напуснах люлеещото се корабче и стъпих на дългожадуваната земя, сега да взема да се откажа? В замяна на какво? Четири годишно домакинстване в една чужда страна, откъсване и забравяне на професията, още преди да е овладяна напълно. Готически катедрали, лъскави магазини и коли и една Марга - звучи ми като екзотичен филм с моя двойничка, но определено без мен.

          - Хм! - Жасмина изглеждаше възбудена и заинтригувана. - Но ти... ти не си му дала още отговор, нали?

          - Не. Но финалът, Джеска, е близо, твърде близо. Не искам да мислиш обаче, че развръзката е продиктувана единствено от някаква пресметливост. Знаеш ли какво откритие направих наскоро? Баща ми, лека му пръст, адски си е падал по оная жена, която ние с маман така ненавиждахме - разправяла съм ти. И тя по него, била е свободна и е искала да го има завинаги, но неговото чувство за отговорност към нас е надделяло. Не ни е изоставил. Бях изумена от новия ъгъл, през който погледнах на този иначе известен ми факт. Та аз по-лоша ли съм от него? Коста е Коста, но мога ли да го махам и слагам в тефтера като бакалска стока? Малкият Ники - също, той е мое дете!

          - А големият Ник?

          - Да, големият Ник! Той наистина е голям. Той е едно от най-хубавите неща, които са ми се случвали. Може би най-хубавото. Той е невероятен човек, той е... съвършеният любовник. Но... но скоро разбрах, че никога не съм го възприемала като съпруг. Убий ме - не мога да си го представя! Той просто не се побира в това понятие! Мисля, че семейсвото е друго нещо. Този експеримент, ако се навия на него, ще завърши с крах, знам го.

          Марга замълча с наведена към скута си глава, сетне тихо додаде:

          - Рано или късно краят винаги идва. За съжаление. Хубаво ми беше с него. Той едва ли подозира колко ми е дал. Чувствам се обогатена от това, че съм го имала. Аз вече няма да съм същата Марга - оная отпреди. И имам пълното съзнание, че го дължа на него... Една нощ ревах като магарица...

          - Мамо, тези войници защо са такива? - появи се на балкона малкият Ники и посочи виждащия се през вратата телевизионен екран - течеше военен филм, показващ лазарет с бинтовани мъже.

          - Ами... пуснали са бомба и са ги ранили - разсеяно обясни Марга.

          - Кои?

          - Другите войници, противниците.

          - Но противниците защо не внимават?

          Жасмина се разсмя и помилва малчугана:

          - Хубавец! Тичай вътре да не изпуснеш най-интересното!

 

          - Имам писмо от Залцбург - каза Жасмина, след като отново останаха сами

          - От Ричард ли?

          - Ричард живее в Източен Берлин.

          - Ах, да! От Залцбург беше Ото, нали?

          - Да.

          - И какво пише?

          - На две екскурзии е бил това лято - до Мюнхен и до Виена.

          - С кого, с родители?

          - Не, там има специални туристически агенции - за болни. Имат специални автобуси с хидравлични асансьори, които те вдигат и свалят заедно с количката. Придружава те медицински персонал.

          - Хм. И какви са впечатленията му?

          - Ето картичките. Това тук е зоологическата градина в Мюнхен, една от най-големите в Европа. Делфинариума. Жирафите. Адски зелена. Старото кметство. А това тук е Виена. Дворците Хофбург. Пише, че картичката не може да пресъздаде величието им, било толкоз въздействащо, та чак смазващо.

          Марга знаеше, че главната съставка на нишките, свързващи Жасмина с над петдесет точки от Стария и Новия свят, бе неподвижността. За многолъчевата звезда на кореспонденцията й, водена на немски, тя бе благодарна на дружеството от ФРГ, означено с инициалите DMSY; един от актовете му на човеколюбие и милосърдие бе издаването на списание "DMSY - aktiv" - списание, посветено на прикованите към инвалидната количка. Марга бе надзъртала в него - хоби, бит, културни занимания, обяви за пътувания в страната и чужбина, че даже и спорт между страдащите от това заболяване; в един от броевете бе открила  илюстриран с много снимки разказ за сватбата между двама абонати на изданието; почти всеки брой предлагаше нови адреси за епистоларно общуване.

          - Страхотна прилика с Виктор.

          - Кой?

          - Рихард. Той не е бил в чужбина, но пък ми праща снимка. Виж го: тъмнорус, къдрокос, извивката на веждите; почти същия нос, да не говорим за устните. Копие. В първия момент помислих, че е Виктор. Че е решил да ми пише на немски. Просто двойник. Бил е на органов концерт в зала "Шаушпилхауз", организиран само за болни. Били са около 400 души.

          - А това момиче до Рихард кое е?

          - Приятелката му. И тя е с нашата диагноза. Заедно са били на концерта.

          Загледана в снимката, Жасмина се умълча. Следващите й думи бяха произнесени с неочаквано променен тон:

          - Те... те могат да пътуват! Ако искат. Да се срещат... ако се... ако искат! А тук!... Сигурно изкупвам грехове, Марги! На някой от рода ми или лично мои. В предишния си живот съм била мъж - подлец, убиец!... - Последвалата въздишка бе по- красноречива от думите, ала след новата пауза в гласа й се прокрадна примирението: - Най-вероятно е през дивото и тъмно Средновековие да съм осакатила някого и... и сега трябва да изкупя... да поема кармата на жертвата.

          Марга за пръв път съзираше у приятелката си безсилие, болка и глухо несъгласие с отреденото й от съдбата наказание. Обичайната й жизненост бе помръкнала и това я преобразяваше, изглеждаше неестествено състарена. Необяснимо защо красотата й странно се превъплъщаваше в нещо неприятно, дори отблъскващо.

          Смутена, Марга не издържа на погледа й. Още с произнасянето, веднага схвана колко неубедителни са думите й:

          - Но, Джеска, ти ще оздравееш! Знаеш колко случаи има, когато...

          Жасмина изгледа приятелката си с особено изражение и като се приведе напред, отбеляза почти шепнешком:

          - Знам, че ще оздравея, не ме съжалявай! - След паузата на втренчения си поглед, съвсем зашептя: - Не съм ти го казвала не заради... не от страх от уроки, ти си ми най-добрият приятел, а защото... за да не чуе дяволът! Разбираш ли?

          - Мда.

          - Да, Марги, след още няколко месеца аз ще ходя както преди - като човек!... Ще мога да тичам!... Като тебе!... Ти... ти одеве ме съжали, помисли, че съм отчаяна, нали? А всъщност аз съм нетърпелива! Разбираш ли?

          - Какво...ъ-ъ... имаш предвид?

          - Моята диагноза е сбъркана, Марги! Знам го със сигурност! Аз не страдам от долна спастична парапареза на Щрюмпел! Не! Моето е нарушение на нервно-мускулното възбуждане! По-точно: в предаването му! То може да се коригира!

          - Ччудесно, Джеска! И как го... как се... ъ-ъ...

          - Мама е научила за един лекар - лекар чародеец! Лекар, а не знахар! Работи в Районната болница в Балчик - д-р Цанков! Нейна колежка й е дала ксерографирана статия за него в "Работническо дело" от преди една година! Мама ми призна, че вече се е свързала с него! И двете пла... Следиш ли този вестник?

          - Дда.

          - Статията е озаглавена "Прохождане". Просто невероятно! Едно момиче, Величка, след 12-годишно инвалидство, след като не са могли да й помогнат и най-големите светила от Медицинска академия... тя... тя отива при... тя се отнася към д-р Цанков и... и след месец... - само след месец! - прави първите самостоятелни крачки!... Само след месец!...

          - О! Просто удивително!

          - Да! И не само този случай. При него са проходили още куп "безнадеждни" и "отписани" хора!

          - Божичко, Джеска, сърцето ми се разтупка! А той... д-р Цанков професор ли е?

          - Не е! Но е талант! Прочул се е! Казал е на мама, че ще ни приеме. След месец- месец и половина заминаваме!

          - О, Джеска!... Колко е хубаво! Защо не ми каза веднага? А аз те занимавам с моите...

          Сякаш нечула въпроса, Жасмина отговори делово:

          - Имам и още едно потвърждение, че изходът ще е о,кей. Но не искам да говорим повече за това!

          - Както кажеш, разбира се!

          Жасмина замълча, после със същия тон отбеляза:

          - Но той е с кафяви очи. Инак приликата е пълна.

          - Кой?

          - Виктор.

          - Аха!

          - И израза. Немецът си е немец. Чувството му за хумор е друго. Изписано е на лицето му.

          Марга знаеше и за Виктор - гаджето й от гимназията. Влюбили се в десети клас, когато била още здрава и първа от момичетата в класа пробягвала сто метра. Ходели цяла година, докато тя не почнала да чувства болки в глезените и ставите на краката и постепенно не взела да се движи все по-мъчително. Докато не прибегнала до инвалидната количка. После той заминал войник. Сега следвал полиграфия в Берлин, бил още неженен и понякога й пишел (но скоро нямала писмо). Жасмина не бе спестила никакви детайли от някогашната си връзка с Виктор, беше разказвала колко "пламенен и темпераментен" бил той, как не можели един без друг и когато не били заедно, телефонирали си по три пъти дневно, говорейки с часове; бе я чула да съжалява, че не му се е отдала изцяло - той толкова настоявал, но останали с взаимните жарки целувки "от главата до петите"...

          - Марги, искаш ли да помечтаем?

          Въпросът дойде изневиделица и търсейки контекста, Марга не проумя значението му.

          - Да помечтаем ли?

          - Да. Гласно.

          - Хм. Но за какво?

          - Може би думата "мечтаем" звучи много детски. По-точно би било да се каже "да побеседваме на абстрактни или философски теми"...

          - Хм. Да ти призная, Джеси, философията едва ли е най-силната ми страна, но...

          - Ще импровизираме, нещо като свободен разговор, един вид игра! Няма да се точкуваме, но ще освободим фантазията от бутилката!... Става ли?

          - Игра? Не съм настроена особено мечтателно и игриво, но какво имаш предвид, миличка? Изплюй камъчето де!

          - Вярваш ли в бога?

          - В бога ли? - Марга изглеждаше разочарована.

          - Да.

          - Смятам, че... Не, не, Джеска. Религиозна тема ли си избрала?

          Марга знаеше, че тази тема е "семейна" (известен й бе пророческият сън, споходил Ганка, още когато мъжът й бил жив и здрав - явила й се първата му жена, отдавна покойница, и й казала: Идвам да си го прибера, защото много го обичам и много години вече живея без него. Ганка протестирала: Но как ще ни го отнемеш, той е нужен и на двете ни деца! Оназ била непреклонна: Отредено им е да извървят пътя си без него! Скоро след този сън Ганкиният съпруг се разболял и се споминал...) и се боеше приятелката й да не задълбае в тази посока.

          - О, не става дума за това. Аз също не съм религиозна.

          - И, естествено, не вярваш в дяволи, ангели и прочее бабини...

          - Ето я първата кукичка. Някой беше казал, че животът винаги е по-богат от нашата представа за него. Съгласна ли си?

          - Достоевски. Е, и?

          - Съгласна ли си да перефразираме така: И най-необузданата фантазия е бледа и безсилна пред многообразието на космическите дълбини, пред възможната коренно различна житейска философия за смисъла, подредбата и ценностите на живота?

          - Е, да. Космосът е непознаваем, ако наистина е безкраен. Мога да допусна, че някъде има и друг разумен живот; може те да изглеждат като нас, може да са с три очи или да приличат на паяци... Но колкото и да е необятно, не съм убедена, че някъде в небесата върху облачетата се разхождат, увлечени в приятелски разговор Христос, Мохамед, Буда, Конфуций, Мойсей и прочее пророци, закриляни от Светия дух! Та те са плод на човешкото въображение, каквото някои натури с преобладаващо образно, но и с практично мислене, са превърнали в догма, за да улеснят управлението на човешкото стадо...

          - Съгласна си с материалистичната Дарвинова теория за еволюцията, нали?

          - Мда!

          - Еволюират не само видовете - биологически - но и науката, нали?

          - Естествено, науката никога не е спирала да...

          - Нали? Но развивайки се, тя се оттърсва от някои свои остарели постановки, нали? Примерно, че Земята е плоска или че е център на Слънчевата система. Нали така?

          - Давай нататък.

          - Сега, от дистанцията на времето, ни се струва смехория Земята да е плосък център на вселената, но тогава да си имал куража да твърдиш обратното е било нечувано, невиждано, кощунствено и не знам още какво. Защо да не си представим, че след векове нашата днешна материалистична представа също ще е не по-малко смешна?

          - Е, нали всяко твърдение трябва да се базира поне на един факт? Колко космонавти се извъртяха около Земята и Луната и никакви доказателства за задгробен живот не донесоха. Ако биеш натам.

          - Защото вероятно всички очакваме от тях да донесат заснет на филмова лента Свети Петър, подрънкващ с ключове на тълпата покойници пред портите му. Ще кажеш, материята се документира, а онова с облачетата - не. Нали?

          - Какво да документират щом и най-прецизните уреди не го ловят?

          - Казах ти, че не съм религиозна, нали? Ще ти кажа и още нещо: и аз като теб и мнозина други съм материалистка. Но енергията е вид материя, нали? И обратното - материята е вид енергия. Дори марксизмът приема, че мисленето е вид материя или функция на материята, нали? Защо тогава да не приемем, че материята не е нещо еднозначно - тоест не е непременно нещо твърдо и плътно? Че съществува и по-ефирна, не толкова плътна материя?

          - Изплюй камъчето - човешката душа ли фиксираш?

          - Не точно нея, но нека е тя. Повечето отрицатели изпускат една на пръв поглед дребна подробност - че религиите са създадени във времето, когато интелигентността на масовия човек е била твърде близка до... до тая на животното. И е трябвало да му бъде обяснено образно и достъпно, за да го асимилира... Че зад приказната форма се крие не мистицизъм, а научни знания, за които още не сме подготвени...

          - Значи "небесната" форма на живот също е материална, само че от друг вид материя? Това ли искаш да кажеш?

          - Знам, че ти звучи абсурдно и че за узряването до тази мисъл е нужно време, но не ти ли се струва, че не е лишена от логика?

          - Формално, на пръв поглед - може би.

          - Не намираш ли, че високомерието е наша, обща човешка слабост? С какво право се смятаме за венеца на природата? Нима сме съвършени? Та ние не познаваме дори себе си, камо ли законите на вселената! Аз знам, че нищо не знам. Чу ли за оня случай, изнесен в съветската преса? Дето след злополука очите на една кранистка добили свойствата на рентген? Ами хората, палещи вещи с поглед? Ами полтъргайстите? Те са документирани, но необяснени и да ги приемаш като реалност не значи непременно да си религиозен...

          - Нещо като вероучение с наукообразен вид. Джеска, ти да не си от новото поколение научни фантасти?

          - Не забравяй, че добрата научна фантастика обикновено се потвърждава от бъдещето!

          - Жул Верн?

          - Обичаш ли фантастика, Марги?

          - Разлиствала съм - безуспешно, както сигурно се досещаш. Но одеве ти ме попита дали вярвам в бога. Щом според теб бог не е онова побеляло старче, седнало на облачето, както го рисуват в черквите заради примитивното мислене на прадедите ни, какво тогава според теб е истинският бог?

          - Лично аз мисля, че днес Бог е колективният космически разум на едно правителство, ръководещо живота в неговите материални разновидности - плътни и ефирни - на територията, да речем, на нашата галактика, на Млечния път. Църквата нарича това правителство Бог, а Хегел му казва Абсолютен дух... Терминът "правителство", разбира се, е условен, защото то няма административни функции, то... то е една невъобразима по мощ енергия, която съдържа колосална информация за Вселената и се обогатява непрекъснато...

          - Значи нещо като държава в галактичен мащаб? Монархия или република?

          - Ако е монархия, едва ли е изпълнено с нашия, земния смисъл.

          - А какво е нашето място в тази галактична империя? Глуха затънтена провинция?

          - Като качество - да. Ние още сме варвари, нищо, че стъпихме на Луната. Днес още мрат хора от глад, а в Саудитска Арабия още обезглавяват с ятаган хора на площада пред жадната за зрелища тълпа! Но вземи Стария континент! По радиото казаха, че миналата зима от студ са умрели 350 човека! От студ! В Западна Европа! Човекът -  венеца на природата! Опияняваме се от луноходи и совалки, а още не познаваме истинските свойства на материята! Не познаваме себе си! Да не говорим колко назад сме в нравствеността и морала...

          - Добре де, когато един ден стигнем оная висша степен на развитие, какво, според теб, ще открие науката?

          - Ще бъдем като прогледнали слепци, кръгозорът ни ще се отприщи, ще прозрем в дълбините на вековете, в пространствата и измеренията, ще знаем какво точно се крие зад легендите и религиите, ще разберем, че досега сме били едни нищожни, но влюбени в себе си буболечки, които са смятали мравуняка си за вселена, а себе си - за богоравни... Просто ще порастнем.

          Марга отпи и за пръв път тази вечер запуши.

          - Това, че сме лоши, го знам - отбеляза. - Знам и това, че не е модерно да си добър, добрият и той го крие...

          - Ти си точно от тях - от тия, дето само се правят на... Но ти си добра, инак нямаше да си ми приятелка! Нямаше да те искам!

          - О, благодаря, Джеска. Коста едва ли е на твойто мнение, но това е друг филм... Ако това е игра, както ти се изрази, то определено си по-добрата и печелиш.

          - Аз просто имам повече време за мислене. Затова не бива да има смъртна присъда, а доживотна - осъденият ще има време за размисъл и преоценка. Освен еволюция на биологичните видове и еволюция на науката, съществува и еволюция на душите... И ако от сто осъдени един се разкае и промени, душата му ще е спасена - още една положителна прашинка ще е увеличила силата на Бога.

          - А който не се разкае - цяла вечност в катрана!

          - Не. Схемата на еволюцията, опростено казано, горе-долу е такава. Бог влага суровата, първичната, необлагородената ефирна материя в насекоми, риби, бозайници и т. н. - това е първото и най-нисше стъпало на "цивилизоване". Умирайки физически, въпросното същество закодира, макар и оскъдно, някакво знание. И тази освободена енергия след време се вселява в друго същество - толкова пъти, колкото е необходимо и докато натрупа достатъчно информация и възможност за що-годе абстрактно мислене. Тогава може да се всели в човешко тяло - някакъв лош и прост човек, който от своя страна се преражда толкова пъти, колкото е необходимо, за да стигне до Божията доброта. Когато хората стават по-съвършени и добри, силата на Бог расте... Бог не е нещо отделно от нас, тази първична енергия, от която е тръгнал всеки от нас, всъщност е част от него...

          - Излиза, че Бог се размножава чрез клониране?

          Жасмина прихна с добродушен и всеопрощаващ невежеството на нищия духом смях.

          - Богохулстваш! - каза.

          - Значи на престъпника му се дава шанс да се яви на поправителен изпит в следващия живот, като в паузата между два живота "горе" му се чете конско и той обещава, че вече няма да е лош?

          - Адът това не са дяволите и катранът, а угризенията на собствената ни съвест, които "там" са толкова болезнени и силни, та чак са опърлящи - опърлящи склонността ни към злото... Интуицията ни е скрит спомен от нашите клетви, дадени пред Бога, но и от красивия свят, който сме видели и към който трябва да се стремим...

          - Но тази еволюция не е ли адски бавна? Излиза, че Бог трябва да чака с хилядолетия, докато една еднодневка не стане достойна за Него! Неговото правителство трябва да разполага с огромен щаб сътрудници (може би ченгета?), които да следят кой как е се развива! Та ние сме няколко милиарда!

          - Нашите представи за време са различни от Божиите мащаби. И няма никакви ченгета. В мозъка на всеки от нас има скрит център, в който се закодира целият ни жизнен път, дори и нещата, които приживе сме забравили. И умирайки физически, ние отнасяме със себе си "горе" нашата индивидуална информация, която бива анализирана и оценявана. В зависимост от постигнатата степен на съвършенство, след определен период от време отново се прераждаме, за да усвоим това, което все още ни липсва. Но не е задължително всеки следващ живот да попадаме на по-хубаво място, убийците търпят регрес и почват развитието си от едно по-ниско стъпало, което преди греха вече са били преодолели. Най-развитите вече престават да се прераждат на Земята, а биват пращани на други планети при по-развити цивилизации или остават да служат на Бога в неговото ефирно измерение...

          - Значи всеки живот е нещо като една учебна година - със своите отличници и повтарячи? Но християнството не отрича ли прераждането? Да не си станала поклонничка на Буда, мила Джеси?

          - Не знам дали е будизъм, но знам, че не само не противоречи на християнството, ами го съдържа в себе си, даже го обогатява. Главното е "да" на любовта и добротата и "не" на високомерието, надмеността и лошотията. Ние с теб в момента участваме в игра, нали така се договорихме? Няма да спорим, а ще мечтаем. Но нека ти разкажа един действителен случай с колежка на мама от старата служба, която едва не умряла при раждане - била в несвяст и бълнувала. След като все пак оживяла, лекарят й заговорил на английски. И на мен ми е любим - казал накрая, а тя, изнемощяла до немай-къде, го гледала като теле в календар и нищичко не разбирала. В крайна сметка се оказало, че тя била бълнувала на английски - текстове от "Вино от глухарчета" на Рей Бредбъри. Но лехусата, за разлика от лекаря, нито знаела езика, нито била чела нещо от този автор. Познах, че е Бредбъри по този пасаж - казал й лекарят. - На български звучи горе долу така: "Някои хора униват твърде млади. Причина като че ли няма, просто, изглежда, такива се раждат. Уязвяват се по-лесно, уморяват се по-бързо, опечаляват се на по-ранна възраст, отколкото всички останали на този свят. Зная го, защото съм един от тях." Лично го чух, Марги, когато го разправяше на мама. Не би имало никакъв смисъл да си го съчинява и да лъготи, нали?

          - Сиреч в миналия си живот е живяла в Англия или Щатите! Или е била учителка по английски. Супер. Но нашият "съд" днес ще приеме изнесеното от свидетелката за улика, но не и за доказателство. Доказателство би било, ако дядо Боже ни беше дал да помним делата от миналото си съществуване! Ами той уж иска да избегнем повторението на старите грешки, а същевременно ни потапя в амнезия! Къде е логиката, скъпа Джеси?

          - Бог е милостив и затова е закодирал, но не е изтрил информацията от миналия ни живот. Защото в противен случай, Марги, ако помним, ние ще бъдем смачкани при вида на тегобите, които сме изживели. Бихме се обезсърчили и не бихме имали сили да посрещнем бъдещето. А то не е по-розово. Днес също сме притиснати от тегоби и страдания, но ни крепят надеждите - аз, че ще оздравея, ти - че ще успееш в службата и любовта и т. н. Черпим сили и от  илюзиите. Но, когато предаваме Богу дух и връщаме живота си назад като на лента, без илюзиите и имайки другия критерий, ние виждаме, че той е бил изтъкан основно от унижения, страдания и потиснатост. Ние просто не бихме издържали психически на тая смазваща тежест - съзнанието, че пак ни предстои да изживеем нещо такова! Още веднъж и още веднъж!... Само Исус Христос е знаел какво му предстои и е имал сили да го посрещне, но и той пред кръста е помолил Бог да му спести горчивата чаша, ако е възможно. Какво да кажем за нас, обикновените хора? От друга страна, слава Богу, че не помним невероятната красота и хармония на света "горе", красота, до която сме се докоснали в сравнително краткото ни пребиваване там, красота, пред която бледнеят и най-непостижимите земни съблазни и слава Богу, че сме дарени с инстинкта за самосъхранение и не помним, инак биха последвали масови самоубийства - тук, на Земята...

          - Егати мрачната перспектива нарисува!

          - Уви, единствено страданието облагородява и учи - стара като света сентенция. За някои тя звучи декоративно, защото всички ние се стремим към щастие и не бихме могли да издигнем в култ страданието.

          - Не сме мазохисти!

          - Но презадоволените с власт и богатство също не са щастливи, напротив, осъзнато или не, дълбоко в себе си те са инфантилни,  самотни, нещастни. Защото не познават себе си и смисъла на всичко около себе си, защото виждайки благоговението на бедния пред тях, смятат, че парите са всичко на тоя свят... В библията е казано: "Опознай себе си!" А за да се опознаеш, първо трябва да имаш информация за истинските закони на живота и мястото му във вселената! И тогава твоето лично място в този процес става по-разбираемо!...

          Марга се усмихна едва-едва:

          - Какви ли не неща може да измисли и построи човек само и само да се защити! Бедните са съчинили конструкцията, че щастието не се купува с пари, а ужасът от представата за смъртта и страхът от нея ги е принудил да издигнат този красив пясъчен замък на преражданията! Ще умрем, но не завинаги, защото пак ще се родим! Дано не те обидя, Джеска, но ми се струва, че това е философия на слабите и примирените, на неудачниците!

          Жасмина погледна приятелката си с тъжен поглед, в ъгълчетата на устните й сякаш се таеше добронамерено снизхождение и безкрайно търпение.

          - Мисля, че е точно обратното, Марги. Защото силен е този, който поема отговорност - за себе си и за другите. Съзнанието на материалиста за уникалността и неповторимостта на живота си го кара да е себичен, алчен, ненаситен, жаден да постигне много, да живее бързо, да вкуси от всичко, защото пропуснатото изтича във вечността. Една чисто консуматорска философия. Материализмът до голяма степен освобождава човека от отговорност, но доколкото я има, тя е в някакви рамки... в рамките, примерно, на закона. Можеш да откраднеш нещо, или да убиеш човек, но ако не те заловят, ти си не по-лош от останалите. Заобиколил си, надхитрил си създадения от човека закон! А имайки убеждението, че Бог е над теб, ти знаеш, че Него не можеш излъга, от Него не можеш се скри! И тогава не ти е нужен милиционер, милиционери са собствената ти съвест, вярата и убеждението ти! Ако пък знаеш, че в следващия си живот пак ще бъдеш подложен на същите изпитания, с които не си се справил днес и че ще бъдеш подлаган на тях толкова пъти, колкото е необходимо  и докато сам не осъзнаеш, че не трябва да си лош, тогава на плещите ти ляга отговорност - отговорност за тебе, отговорност за близките ти, отговорност за всички хора. Затова смятам, че убеждението в прераждането не е заравяне на глава в пясъка. Напротив - вярата на вярващия е по-тежък, защото той не може да си позволи необмислени детски постъпки, последствията от които не са детски. Мъдростта и знанието за "отвъдното" осмислят живота, но в същото време го правят по-малко забавен и атрактивен, по-малко изпълнен с импровизации... Поне от гледна точка на атеиста...

          Усмивката, с която Марга наблюдаваше събеседницата си, този път не изразяваше прикрит дружелюбен присмех, а изненада.

          - Ти, мила моя, направо ме хвърляш в оркестъра! Честно! Не съм те познавала... в такава светлина! Та ти си била... истинско гуру! Егати! Ще ме запишеш ли в твоята секта?

          Жасмина се засмя със своя по детски невинен смях, в който по никакъв начин не личаха "мъдростта и знанията за космическия смисъл на земния живот", след което отбеляза:

          - Това, за което помечтахме, може да е така, а може и да не е точно така. Искам да кажа - подробностите. Те не са най-важното. Но в едно съм сигурна - в безотказното действие на основния закон за еволюцията на душите ни, тоест - на Божията частица у нас. Това, за което помечтахме, ти се струва абсурдно със своята дързост, знам, но то е само една милиардна част от многообразието на все още затворения за нас свят! Светът наистина е по-богат от най-развихрените фантазии за него, сигурна съм, Марги! Но ние сме като свикнали с клетката си птици, души в оковите на тромавата плът...

          - Джеска, с тези знания за "отвъдното" защо не вземеш да ходатайстваш пред зелените човечета с крехките тела и големите глави да ни вземат на летящата си чиния, за да ни отведат на своята развита планета? Да вземем със себе си любимите си хора и да си създадем там едно миниобщество, лишено от кусури? Там ти ще оздравееш и, както ни го описва комунизмът, ще живеем без съперничество - в щастливо братство?...

          - Идилиите, Марги, никъде не съществуват, дори в отвъдното. Дори Бог има своите неприятели - тъмните сили, с които и ние тук, на Земята, се борим, струва ми се, неуспешно засега. Както казваш, Бог не е старчето, излегнало се в сладка дрямка върху облачето, а напротив - и Той води страшна битка! Затова му е нужно и нашето развитие, и нашата подкрепа!

          - На Запад издават списания с тази тематика, която тук е табу - НЛО, извънземни... Тук нито можеш да прочетеш нещо подобно, нито да... Според теб, летящите чинии от черната армада ли са, или са от светлите сили? Да пофантазираме ли още? Макар че е време да си вървим... Интересува ли те темата? Или само религиозната?

          - И тук взеха малко да повдигат завесата чрез "Орбита", появи се и списание "Криле"... Взе да се пише, макар и все още твърде пестеливо, лаишки и на парче. А всичко в този свят е едно цяло и не може извънземните да бъдат нещо отделно от всичко... И не ми харесва думата "религиозен", тя сякаш съдържа сляпата вяра, фанатизма - без мисъл, без информация...

          - Добре де, дали извънземните ни изучават, както капитан Кук е изследвал туземците? И дали не са някакви екскурзианти, които ни разглеждат, показват ни на децата си, както ние разглеждаме зоопарка?

          - Ние не сме нещо непознато за тях, Марги, защото те живеят заедно с нас тук и сега, само че в друго измерение - на сушата, в моретата и океаните, във въздуха, в ежедневието ни... може би и в момента някой седи до нас и ни слуша.

          - Бррр! Значи сме съквартиранти с тях, но съквартиранти, които нямат нищо общо помежду си и които водят независим живот? А защо не щат да установят контакт, защо не ни дадат научните си открития, за да дръпнем напред?

          - Да предоставиш ядреното куфарче в ръцете на дете, това значи неминуема катастрофа, както се сещаш. Но те скришом ни направляват и помагат, даже мисля, че са избързали с техническата си помощ, която опасно изпреварва развитието на морала и нравствеността ни, а те трябва да са в равновесие. Пък и ако знаем, че си имаме такъв могъщ наставник, ще деградираме, ще престанем да търсим, ще се осланяме за всичко на него... Ние все още живеем в предисторията на човечеството, Марги - цивилизация в пелени, това сме ние!

          - Ембрион? Ще получа комплекс! И довечера ще сънувам космически кораби! Но какви, според теб, са тъмните сили, с които Бог води битка? Дяволи? Кои са те? Потомците на Луцифер?

          - Дяволите може да са без рога и опашки, но ако се абстрахираме от религиозната им окраска, може би са сила, съперничеща с Бог за територии и власт? Може би те са Бог с обратен знак? А защо да не са опозицията в Галактичния парламент, където седят в една и съща зала редом с Божиите депутати? Навярно те имат друга стратегия и други средства за постигане на същата цел? И може би нашите души са арена за изпробване на способите на едните и другите? Или пък сме нов, експериментален вид с компромисен начин на изграждане? Защото, мисля, човекът поначало е конформист.

          - Нещо като коктейл "Блек енд уайт"? Е, сега вече се уверих, че не си религиозна! Защото ако си, след тези еретични излияния непременно ще се пържиш в геената огнена! - засмя се Марга. - Впрочем, и най-вярващият българин винаги е бил и малко езичник! Пришълците всички ли са на еднакъв стадий на развитие и всички ли са от добрите? Няма ли дяволски експедиции? Нали всички същества от Слънчевата система сме поданици на една държава? Докъде всъщност се разпростира властта на Бог, или на Галактичното правителство, както го нарече, и докъде - на дяволската империя? В крайна сметка как и кога ще завърши тази епична битка, мила Джеси? Може би със свършека на света, предвещаван за двехилядната година? Може ли да се предскаже и въобще да се надзърта в бъдещето? Доколко трябва да се вярва на Нострадамус? Хиляди шарлатани лъжат до скъсване лековерните хорица. Но Ванга го прави истински. В смисъл - познава. Как го постига? Казват, че говори с умрелите и с някаква странна чужда раса. Извънземни ли са?...

          - Марги - някак плахо произнесе Жасмина, - ако тези неща наистина те интересуват... бихме могли да... поговорим по-обстойно... Систематизирано... Защото засегнато ей така - в движение... то е повърхностно и... несериозно. Струва си някой ден специално да... Ако те интересува, разбира се.

          Марга за втори път погледна с изненада момичето срещу себе си. Сетне една добра усмивка озари лицето й:

          - Но... ще ми разрешиш ли един въпрос, скъпа приятелко? Да? И ще ми отговориш честно? Ще се закълнеш - откъде всъщност имаш информация за всички тези неща? Да не си пратеничка на Сириус, маскирана като човек? Признай бързо!

          Жасмина се засмя, като притеснението й изби в гъста руменина:

          - Н-не! Разполагам с... книги от Германия... И ксерокопие от апокрифния ръкопис на К. Стоянова за Ванга, нейната племенница... Имам и своя хипотеза, която... Но освен това...

          - О, нещо ми подсказва, че ти си установила контакт с Галактичния съвет! Мила Джеси, кажи си! На никого няма да обадя!

          - Почти позна! - Жасмина отново се засмя, ала сетне съсредоточено изгледа събеседницата си, с което сякаш искаше да й каже, че би желала да бъде сложен край на шегите. И като използва паузата, за да се убеди, че са я разбрали, с притихнал глас съобщи: - От известно време аз наистина общувам с един от тях.

          Слисана, Марга се взираше в смутеното лице на своята приятелка и не смееше да наруши настъпилата тишина,

а усмивката й постепенно гаснеше.

          - Тоест... искаш да кажеш, че... Спиритически сеанси ли провеждаш, Джеси?

          - Наречи го както искаш, но само по-тихо!

          Марга се озърна; преглътна, но гърлото й бе сухо и отпи от забравения сок.

          - И с кого общуваш? С духа на Симеон Велики? - прошепна.

          - Не! Не ми е позволено да споменавам името му, но е с три букви. Не съм сигурна дали това е собствено име, или е... име на някаква каста, съсловие...

          - Боже мили, и там ли класово деление!... И... как го правиш? Със златен пръстен и конец?

          - Не. Искаш ли да му зададеш въпроси? Аз разговарям с него всяка вечер и...

          - Аз?! О, аз... аз не съм подго... аз...

          - Научавам толкова интересни неща! За татко и ред други! И ти може да попиташ за баща си... - Жасмина се бе вторачила в събеседницата си, сякаш търсеше да открие някаква почти невидима точица върху лицето й и при обръщението "Мамо!" трепна. Малкият Ники неусетно бе излязал от хола и бе обгърнал коленете на майка си:

          - Мамо, искам при тате!

          - Eх ти, татин глезльо!... Всички в къщи те глезят!

          - Радват му се - отбеляза Жасмина със скована усмивка.

          - Искам при тате! Бам-бам! Убиха ги, мамо? Защо?

          - Ох, тръгваме, мамо. Ще ти обясня. Кога стана осем наистина. Това е то с дете да отидеш на баня!

          - О, той се държа геройски, като истински мъж, но трябва да спинка, защото утре е на детска градина, нали миличък?

          - Отново ще се видим, за да си довършим разговора, нали Джеска?... Ти... ти наистина ме заинтригува... Шашна ме.

          - Бих искала да си искрена.

          Преди да влязат в стаята, Жасмина направи знак на приятелката си да се наведе.

          - Първо, мама не знае за него! - прошепна тя. - И второ той ми каза, че ще оздравея! Д-р Цанков ще ми помогне!

          - Той?

          - Да, той.

 

                                                VII.

 

          Марга закъсняваше, токчетата й припряно потракваха по паважа пред храм-паметника "Александър Невски". Явяваше се неспокойна на тази среща, в отминалия петък гласът му бе прозвучал някак особено в телефонната слушалка - сдържан, лаконичен и като че ли хладен. А не бяха се виждали повече от месец, фактически от датата на заминаването му. Приключвайки краткия разговор, тя с изненада бе констатирала спокойствието си (да не кажеше равнодушието), което по някакъв начин се свързваше с едномесечното му отсъствие. Странно беше това непривично усещане, защото бе неприсъщо за отношението й към Ник и за всичко свързано с него; то бе нещо наистина ново, а изненадата идеше от констатацията, че й е приятно. Но може ли на човек, ако не е някакъв малоумник, да му е приятно от равнодушието? Мимолетното чувство на спокойствие бързо бе отлетяло с този въпрос, защото от опит знаеше, че с Ник винаги трябваше да е нащрек - Ник и самодоволството, Ник и рутината, Ник и рахатлъкът бяха несъвместими и взаимоизключващи се понятия. Но докато той беше в странство, тя за пръв път бе станала дежурен редактор, което, като всяко първо нещо, я бе напрегнало, страхът от евентуален гаф едва ли не я изгаряше, ала, странно, вместо като тежко и рисковано бреме, тя бе приела ангажимента като награда и вместо с уморително напрежение, тя бе вършила всичко с увереност, самообладание и лекота. И резултатите, в крайна сметка, се оказаха превъзходни ("Не по-зле от Бръшлянска" - бе казала на летучката Донка Крупева, което беше своего рода атестация в движение). Едва след телефонното позвъняване на Ник, след последвалата безсънна нощ, тя бе осъзнала, че докато него го е нямало, нейното ежедневие е било не по-малко пълноценно, не по-малко изпълнено с мислене, чувства и емоции, без всичко това да е свързано с него! Той не й беше липсвал! Месецът сякаш бе литнал като ден. Бе удивена от откритието, макар нещо да й подсказваше, че не е изключено появата на Ник, не дай си боже, в миг да помете това усещане. Както винаги, той бе непредсказуем. Не го желаеше и тая неувереност днес я правеше малко нервна. Ала беше невъзможно и глупаво да откаже срещата - завършекът на връзката им очевидно нямаше да е лек, но очевидно нямаше да мине без обяснения, без "сбогом" под една или друга форма; тя не можеше просто да се скрие, да потъне вдън земя. Съвсем не беше сигурна дали ще съумее още днес да доведе нещата до финиша, ала се надяваше то да се случи колкото може по-скоро - както казваха хирурзите, ако рязането наистина е наложително, отлагането не е решение...

          Пред галерията зад катедралата нямаше никого. Да си е тръгнал? Много добре помнеше - случвало се бе той да си отиде и при далеч по-малки нейни закъснения. Неприятно, защото то съвсем нямаше да спести това, което имаше да се случи помежду им, а само щеше да го проточи. Но нищо чудно да беше влязъл и вътре при любимия си "Шлем. Глава - 6" на Хенри Мур или при не по-малко любимите му изящни пластики на Огюст Роден.

          Проява на сантименталност ли беше вече неизменното насрочване на срещите им пред Галерията за модерно изкуство "Людмила Живкова"? За нея, поне в първите месеци - да, нали тук бе първата им среща, на която тя се яви с разтупкано сърце, помнеше датата до днес. Разбира се, мястото, наречено от тях "пак там", просто беше удобно за двамата и вероятно именно това обстоятелство си беше казало думата. Марга се огледа още веднъж и в момента, когато колебанието й прерастна в решение да влезе вътре, чу познатото "ж", изпято по морзовата азбука от не по-малко познатия й клаксон на маздата. Съзря го на "Московска", недалеч от Журналистическия факултет, паркирал в тясното пространство между две коли.

          - Добре дошъл, американецо - рече тя, като се настани до него. Той едва-едва се усмихна и потегли.

          - Добре ли си? - осведоми се Марга, съзирайки дясната му издута до окото буза. - Какво се дуеш?

          - Зъб.

          - Ух! Боли ли?

          Той кимна и без да откъсва поглед от пътя си, улови ръката й.

          - Беше ли на лекар?

          - Ъ-хъ.

          - И?

          - Антибиотик. Рецептата е в джоба.

          Избиколиха "Александър Невски", минаха покрай паметника на Александър II и спряха на светофарите пред Ректората.

          - Къде отиваме? - попита тя, внезапно налегната от неприятни предчувствия.

          - У Пламен в Бояна.

          - Но... нали днес не е четвъртък? - Марга сви недоволно устни.

          - Ъ-хъ.

          - Тогава? Мислех, че... надявах се да отидем някъде само двамата, където... да се видим и да разкажеш... Смятах, че има какво!

          - Пламен ще прожектира диапозитиви от Индия - гласът му бе безизразен и равен.

          Тя го изгледа продължително, но той, съсредоточен върху пътя, определено отказваше да забележи малките й мълнии.

          - Ами... хубаво - внезапно се примири тя. - Но в осем трябва да съм в къщи. Ще ме върнеш, нали? Имам материал за утре! Обещаваш ли?

          Николай отново кимна без да се обръща към нея. Продължи кормуването мълчешком, като при смяна на предавките пускаше ръката й, след което отново я улавяше.

          - Защо е този руж? След като съм го забранил? - неочаквано отбеляза той без да я погледне.

          Тя усети, че почервенява. Уж го боли, а нищо не му убягва! Доядя я и на себе си - защо така лесно се съгласи да ходят у Пламен Кочев, след като определено нямаше желание? Едни думички напираха на устата й, ала ги озапти, нещо сякаш й подсказваше, че мястото и времето за водене на оня разговор едва ли е най-подходящото. А и бузата му - не симулираше. Затова пък се налагаше тя да симулира пред Пламен Кочев и сие - да бъде приемана като онази Марга, каквато вече не беше, а и тя самата волю-неволю да се вмества в своята двойничка от миналото - в кожата, от която вече се бе изхлузила. Какво пък, щеше да ги изтърпи и днес, ала за последно; и надали повече щеше да срещне някого от тях, с изключение, може би, на Богдана...

          Излязоха на булевард "България" и скоро пред стъклото на автомобила се разкри витошкия Камен дел, слънцето бе кацнало отгоре му и се канеше да се гмурне, ала мигове преди това да се случи, Марга помисли, че планината изглежда поръсена с жарава, гористите склонове горяха с кадмиев пламък...

          Бялата двукатна постройка с алпийски покрив и множество еркери и тераси под него се издигаше в полите на стръмен склон досами гората. Входната врата зееше отворена и прекосявайки обширния зелен двор, те изкачиха стълбите, без да звънят.

          - Охо! - посрещна ги Пламен Кочев. - Дъще, каква хубава изненада за моя чертог! Я виж каква красива си се направила - меджик уоман! - наведе се към Марга и почтително целуна ръката й. - Ами ти, американецо? Такива ли бузи сега са на мода в Щатите? Същинска статуя на древноиндийската Парвати. Кукличка.

          Непознати лица нямаше, налице бе така нареченото "постоянно присъствие", навярно бяха пристигнали преди час или два - на голямата елипсовидна маса се забелязваха внушителни останки от толстолоб, лежащи в подобаващо по размери блюдо. Върху плетеното канапе до стената се бяха настанили чернооката и кръглолика Богдана и заобленият Анго, а срещу тях, на също такива плетени столове седяха хубавата и руса като албинос Алиса и пъстроокият и светлокос Збишко - слаб, висок, същинска върлина.

          - Вие какво, на лагери ли сте се разделили - светли срещу брюнети? - изломоти Ник, който видимо се стараеше да не отваря много уста при артикулация, несъмнено измъчван от болка.

          - О, значи не блондини, а светли? Какво искаш да кажеш? - осведоми се Богдана, като се прокашля леко. Тя страдаше от хроничен тютюнджийски бронхит, ала кашлицата й бе едносрична ("Кха!") и дискретна, бе станала част от нея подобно някаква бемка.

          - Хайде, шер ами. С твойто редакторски деформирано мислене... - Николай помогна на Марга да свали връхната си дреха, след което й поднесе стол, а се отпусна до нея без да снема шлифера си.

          - Не, умнико, не на лагери. Знаеш, че в моя дом, не друго, а цветовете са от първостепенно значение! Меги с гарвановата си перушина също трябва да е там, тъй че ти, кестенявецо, ни риба, ни рак, си осъден на самота, низвергнат и от Сцила, и от Харибда - подхвърли мимоходом Пламен, който се бе заел с отсервирането. - При все това, ако сега и аз се присъединя към брюнетите, то ще е не защото съм с няколко слънчеви бани по рождение, нито пък че ми е омръзнало да вдъхвам от русия мирис на Алисината красота, гледайки как Анго се изяжда като видра, а защото безцеремонността, с която ти се настани на стола ми, е въпиюща.

          - Не изкуствовед, а лапацаловед. Вместо да глаголствуваш като изкрейзил сумашедший, имитиращ някой луд, дай нещо за пиене, че умирам, брачед.

          Помещението бе твърде обширно, едната му стена бе изцяло от стъкло, зад което се простираше обвитата в кафеникавата омара на смога софийска панорама от птичи поглед. В единия вътрешен ъгъл зееше студена камина от поопушен бял шамот; стената срещу тая с плетеното канапе бе цялата изографисана - абстрактно пано в тоновете и нюансите на виолетовото, синьото и зеленото: вълни, дипли, гънки, ледени пламъци и улеи, обединени от център с голямо оранжево-червено-жълто кълбо с неправилна форма, впръскващо струи и стоплящо на места студения прибой и застиналата Антарктида. Това бе т. нар. от постоянното присъствие "кръвясало око на махмурлука".

          Пламен постави две чаши пред новодошлите с думите:

          - Днес сме на мухито, джоденът и ледът са там, а ромът няма да ти го показвам, защото без друго не си откъснал очи от него още от влизането си. Това е най-учтивият пияница, когото познавам - обърна се той към останалите, визирайки с глава Ник.

          - Цитат, цитат! - възкликна Збишко. - От класика е, не можеш ме излъга!

          Вече са на градус - бе констатацията, направена от Марга.

          - Е, трудно е да те излъже тебе човек. Но хайде, красавци, не се дръжте като дошли от варната на шудриите, ами щом сте в дома на великодушния дампати, обслужвайте се сами и се чувствайте почти като у вас. Извинете ме за лошия санскритски.

          - Пламен, ти знаеш? - обади се Алиса като прекъсна заниманието си (никой от тук присъстващите не беше я виждал да бездейства - плетеше) и като издаде напред долната си устна, вярна на привичката си, поддухна бретона си. - Навярна са ти казвали, приличаш на индус: брада, нос, устни - восточни!

          - Да, чист ариец, мила. Субараяпа, индийски колега, с когото се запознах в Делхи, ми каза същото, само че конкретизира: не индус, а същински кашмирец. Какъвто е и той. Впрочем, след малко ще имате щастието да ме видите редом с него.

          Освен "Хавана-клуб", Николай бе сипал в чашата на Марга парченца лед, прибавяйки три-четири листа джоджен, но своята бе предпочел да напълни с чист ром. След няколко глътки тя изведнъж почувства, че нещо става с нея. И се усъмни, дали не са сложили нещо в чашата й. Не, те не се дрогират. Поне това - не. А беше обхваната от чувството, че не е тук и всичко това го сънува - гласовете идеха отдалеч, в същото време очертанията на стаята, мебелировката и човешките лица не бяха размити... Когато за пръв път прекрачи прага на тая вила, бе обхваната от нещо сходно; както и сега, тогава също се бе откъснала от земното притегляне, изгубвайки желание да участва в разговорите. Разбира се, при следващите посещения илюзията бе изчезнала, за да отстъпи място на новите впечатления - този път съвсем конкретни. Първото, което си беше помислиза за своите нови познайници, бе, че всички те се намират в един вече изживян от нея етап, демонстрираното от тях безгрижие все й напомняше за студентството - остроумията, заяжданията, каламбурите. До известна степен ги съжаляваше, но с времето, борейки се с лошия навик непрекъснато да анализира, си беше казала, че не е задължително те да са спрели развитието си на някакъв отминал за нея стадий, а най-вероятно бе просто да са по-силни натури. Защото едва ли в техния живот всичко е било поднасяно на тепсия, но въпреки всичко не са унили, не са изморени и опечалени като в оня цитат от Бредбъри. Сетне взе да ги разграничава един от друг, да ги изтегля от общия знаменател, под който ги бе тикнала и сравнявайки техните индивидуалности със своята, взе да се колебае дали изводите са в нейна полза, да се пита дали нейното променено светоусещане можеше да се нарече помъдряване, развитие или облагородяване, или си беше чиста проба попарване, обезсърчаване и отстъпление, поради което и чувството й за хумор бе закърняло. Ето защо тя, подобно спортист след тежка травма, трябваше да положи всички усилия, за да възвърне формата си, а за целта се налагаше да преодолее остатъците от миналото в себе си, да се погрижи за заздравяването на все още отворените рани, с чието съжителство като че бе посвикнала. В този смисъл средата, в която Ник я въведе, наистина беше изиграла благотворна роля за отърсването й от опасния баласт на миналото, който неминуемо би я теглил назад и в крайна сметка щеше да попречи за реализацията й в журналистиката. Не мислеше върху това, ала някъде в подмолите на подсъзнанието й изглежда признателността съществуваше. Но, както са казали древните, всичко тече и се променя. Защото колкото и да не си даваше сметка, очевидно отношението й към обкръжението на Ник бе тръгнало от благодарността, бе преминало през периода на самоопиващата мисъл, че с нищо не е по-лоша от тях, че е една от тях (Нека признае, че го имаше и това! Те я допуснаха първо при, а сетне и до себе си.), за да стигне до днешното съзнание, че селективно е взела от тях всичко, каквото можеха да й предложат. Последното в известна степен ги правеше безинтересни за нея, че даже излишни...

          При последното си идване тук преди около два месеца (лятос разреждаха сбирките) сякаш й бе додеяло от тези кухи словесни порои, "постоянното присъствие" й се беше сторило класически самодоволно. И още неоткъснала се от инерцията на създадената от тях мода да се чете под лупа Чандлър, бе открила един пасаж, подходящ за клъвване - нека и те, хайлайфските копелета, се замислят дали аршинът, с който мереха всичко и всекиго, е единствен и дали те самите не заслужаваха сарказъм: "Айдъл Вали беше идеално място за живеене. Идеално. Приятни хора с приятни домове, приятни коли, приятни коне, приятни кучета - нямаше да се учудя, ако и децата им бяха приятни." Беше сигурна, че макар да изучаваха този автор в детайли, пасажът им беше убягнал. Но оттогава до днес желанието й за цитати отдавна се бе изпарило. Нека бръщолевят, този вид релаксация може би е повсеместно прилаган - от зарзаватчиите до лауреатите на Нобелова премия...

          Странно - не се разсърди на Ник, който обеща да я върне с колата до вкъщи, а си сипа алкохол (ще хване навреме автобуса); като ще е за последно с тях, по-добре да приеме последните спомени отърсена от предубежденията; съзнаваше, че няма да ги забрави, че те щяха да останат свързани с един важен период в живота й, неповторим и нямащ равен на себе си в идещите години. И за собствено успокоение си каза, че това не бе сантимент, а интелигентност...

          - Заради зъба - приведе се към нея Николай, като посочи с поглед чашата. - После ще поръчам такси.

          На лицето й се изписа нещо средно между усмивка и учудване.

          - След като сме в пълен състав, няма защо да се тутлявим повече - отбеляза Пламен Кочев. - Както казваше моят старшина от казармата, "да няма да има някой да се шляе излишно". Предлагам да пристъпим към задължителната за днес програма, за да може след това във волната всеки да опита постигането на нирвана, о,кей?

          Индус, сякаш Алиса наистина имаше известно право - помисли Марга като го погледна: високо чело, къса, къдрава черна коса и също толкова черна и къдрава брада, чувствени устни и леко дръпнати очи.

          - Ми хайде. Индия, Индия. Алиса ме проглуши - рече с плътния си, почти басов глас Анго. - Разкажи със свои думи какво е това чудо, че после ни чака и американската сага на Ник.

          - А, не. За Щатите не може да се разказва, те трябва да се видят. Ще се задоволим с индийските чудесии.

          - Преди това чрез аромата на тези запалени клечки сандалово дърво и с помощта на автентичните звуци, които слушате, ще се пренесете директно в Индостан; звуците са от ситар и сандур. Пропуснах да ви кажа - донесох си от там ситар, струнен инструмент, подозирам, че названията - неговото и на китарата - имат един и същ корен, индоевропейски. Но древното му название е винна, винна. После ще ви посвиря. Анго, не ме гледай като медитиращ, ами се размърдай, дръпни завесите, опъни върху тях екрана. Виж го ти - кукличка!

          - Знаеш ли какво е това "мърдам" на чешки, умнико? - Анговите тромави движения напомняха преял човек, солидното коремче, опъващо ризата, хармонираше с двойната му брадичка. Сякаш го болят и двата зъба - незлобливо помисли Марга. И не личи да е притеснен особено от безработието си, знае, че не е на улицата и никога няма да бъде - ценен комсомолски кадър.

          - Не знам, питай Ник, той мръдна до Прага миналата пролет.

          - О, ако е мръднал в Прага, нека не го разпитваме пред Меги, защото инак не му мърдат рогцата, които тя ще му намърда, за да са квит.

          - Знаех си, че е нещо мръсно, мръснико. Дъще, прости му, защото нещо е мръднал, но тук - Пламен почука с показалец слепоочието си. - Тези дето мърдат много устата в приказки, не ги бива в другото мърдане. Прав ли съм, хубавице?

          В отговор Алиса, към която бе отправен въпросът, се усмихна неопределено. Преди да се надвеси отново над плетката, тя духна към челото си, развявайки по тоя начин кичурите на сламения си бретон.

          - Ако някой тук е ненадминато лапацало и първокласно плямпало, то, смея да твърдя, не съм аз - сухо отбеляза Анго.

          - "Той хвърли поглед, който би смразил току-що изпечен картоф."

          - У-у, чудно! - хлъцна от удоволствие Збишко и се засмя.

          - Утайки. Най-обикновени, нали Ник - смръщи се артистично Анго.

          - Ех, братовчеди. Кой ме запозна с вас.

          - Уникати, ох! - кикотеше се Збишко. - Натюрморти! Ух, вие убихте всичко детско в мен!

          - Е, чак всичко - изломоти отново Ник. - Едва ли някой е в състояние.

          Спомняйки си произхода на това "братовчеди", Марга не успя да сдържи усмивката си. Братовчедката на Ник Камелия (щерка на генерал вуйчо му) била първата съпруга на Анго. По-късно тя станала съпруга на Пламен не за особено дълго. И макар от историята с Камелия да бяха изтекли доста лета, Ник обичаше понякога да им казва: "С вас ме свързват най-тесни роднински връзки."

          В стаята се възцари сумрак и скоро върху екрана се появиха няколко индуси пред внушителна сграда в стил, несрещан на Стария контитент. Плавно извиващите се източни трели и непривичното за ноздрите сандалово дърво като че ли наистина пренесоха тук част от екзотиката на далечна Индия.

          - Виждате Националната галерия за модерно изкуство в Делхи - начена своя коментар Пламен Кочев с мек приятен баритон, - където бях в качеството си на комисар за българската част на Международното триенале на живописта, графиката и скулптурата. Това е галерията от друг ъгъл. Сградата е бивш английски дворец, строен от характерния сиво-бежов камък, а поясите в долната част, обърнете внимание, са от небезизвестния червен камък. Индия, както знаете, е страна на контрастите и тези от колегите, инак интелектуалци, които отидоха без предварителна подготовка и нагласа, бяха отблъснати и крайно разочаровани. Освен просяци и прокажени, там можеха да се видят и необясними за дебютиращия европеец неща. Например добре облечен и явно образован мъж да върви сам по улиците с развято голямо знаме в ръце - чист сюрреализъм. Направих над двеста диапозитива, но съм подбрал само малка част от тях. Знам, че в училище всички сте били отличници, затова няма да ви занимавам с политическата, философската и религиозната история на Индия. Все пак ми се ще да вметна, че истинската култура в Индия процъфтява едва след идването на арийците, макар че и предхождащия ги астралоиден тип индийци, тъмнокожите дравиди, също са я имали - Мохенджо Даро, Харапа. Тук виждате част от нашата скулптурна експозиция, която трябва да призная, не представи нещо забележително...

          - Ще го признаеш ли и в някой вестник? - подметна Богдана.

          - Един английски скулптор, Стефан Кокс, бе успял да транспортира с кораб, мила Боги, неща, въздействащи не само с пластиката, но и с обема си. Докато ние трябваше да се съобразяваме с възможностите на самолета. Хареса се Любо Прахов, а от живописците - Митко Буюклийски. Ето това са негови картини.

          С периферното си зрение Марга забелязваше как Ник отпива, а сетне си долива. Ще изпие доста и няма да му личи, но тя ще го познае. Отпи и тя, съставките на коктейла бяха точно дозирани, Ник си го биваше за тия неща. При първите посещения тук той я смайваше - виждаше го да изпива количества, от които, по нейните представи, трябваше да е бездиханен, а той не променяше нито походката, нито формата и съдържанието на речта си. Трябваше да изтекат месеци, преди да забележи очите му - блясъкът им сякаш се втвърдяваше и същевременно леко помътняваха (подобна, но безалкохона мъгла бе съзряла да пада пред погледа му и в дългите игриви минути преди да се любят). Впрочем в онова време устойчивостта му на алкохолно опиянение бе най-незначителното от всичко, с което я смайваше - ходеше като отнесена от постоянна висока температура. Било ли е наистина, точно с нея ли се е случило... Как изведнъж бе влязъл в живота й!... Не, точната дума е нахълтал, нахълтал и помел бариерите, задръжките, скрупулите й. А тя ги имаше (това донякъде съхраняваше самочувствието й). Образът на Коста току се изправяше отпреде й с въпроса: "Знаеш ли как би го приела майка ти, ако знаеше? Ти имаш слабите ангели на баща си, ти си той - себична, безотговорна." Седнала на тоалетната чиния, ревеше и се питаше: как можа да се случи - да го срещне, как! Без да конкретизира: как е срещнала Ник или как е срещнала Коста. Едва сетне, с пресъхнали по лицето сълзи, се опитваше да възпроизведе обстоятелствата, довели я дотук. Можеше ли наистина да не тръгне по този път? В коректорския си период, полуизлекувана от стреса, почти бе успяла да постигне мир между себе си и света и което беше по-важно - мир със себе си. Е, всичко бе станало някак безметежно и равно, но затова пък - спокойно и сигурно. Живееше със съзнанието, че познава живота и в частност хората толкова добре, сякаш е столетница. Включително и мъжете, тази по детински безотговорна част на човечеството. И ако ученичката страдаше от непознаването тайните думи на влюбените, то сега имаше чувството, че, нахлупила шапка невидимка, е присъствала на всички любовни обяснения, на всички свади и изневери, на всички продиктувани от материалната проза делници в света; и ако преди стреса още вярваше в измислената от самата нея сентенция, че всеки има своя принц, който се е родил и живее някъде далеч или съвсем близо, но че животът не винаги е достатъчно дълъг, за да се дочака срещата с него, то сега и тая илюзия си бе отишла. Въобще изглежда хората общуваха по един всеобщ сценарий (софтуерен продукт, както отскоро бе модерно да се казва), закодиран в мозъчния хардуер на всеки един от нас на генетично ниво. В оня заключителен период на реанимация тя бе попаднала на някакъв белетрист, от чиято книга изкристализираше поантата, че в крайна сметка професорът, министърът или заможният не са по-щастливи от водопроводчика, който, неизмъчван от угризения, разрушителни амбиции и скапващи морала компромиси, се радва на ведро ежедневие, на здрав сън и чиста съвест, т. е - важното е субективното самоусещане, а не суетата на самочувствието, формирано от престижна професия или от чинопочитанието и завистта в хорските очи... Тук необходимото й равновесие вече бе налице. Въпрос на автогенен тренинг и изградена гледна точка бе и внушената й от Коста фригидност - нима съществуват хора без недостатъци? Явно наистина си беше такава по рождение, но затова пък (като компенсация?) му се отдаваше винаги, когато той пожелаеше и с помощта на някои женски хитрости вече смяташе, че скрива от него липсата на еротична и сексуална наслада (най-вероятно всички жени имат подобни усещания, ала се преструват). Но човек свиква и с физически недъг, та камо ли с този съвсем нефатален кусур, който в края на краищата си е неин и засяга само и единствено нея; по-важно бе, че тя все пак задоволяваше мъжкия екзистенц минимум, побиращ се, според нея, в две точки: утоляване нагона на жребеца и поднасяне на вечерята, без да бъде принуждаван да чака... Тогава Марга си казваше, че вероятно фригидността й се дължи на вродената й неспособност да обича (и към детето не бе вманиачена). Но какво бе това да си влюбен, да обичаш? Емоционален гейзер, някакъв вид разгонване, което с насищенето и отрезвяването нерядко носи разочарования, а в добрия случай постепенно прераства в уважение; така че прескачането на хормоналния стадий "разгонване" и отиване направо на рационалния "уважение" имаше своите предимства и ако отдавна изтъркана романтика рутинно го причисляваше към недостатъците, това в крайна сметка също бе лично неин проблем, който съвсем не рефлектираше в Коста, ако се изключеха неговите инспирирани от майка му изпълнения преди осиновяването. В синхрон с логиката на нововъзприетото житейско светоусещане, външната монотонност в коректорското отделение не само не й тежеше, ами й харесваше, тя дори се плашеше от мисълта за разчупването на цикъла "дом - редакция - дом", отбягваше някои от словоохотливите си колеги, товарещи я с личните си проблеми и докарващи й по този начин главоболие - предпочиташе самотата. Нека всеки се оправяше сам, така както тя се оправи - без чужда помощ (едва тогава тя разбра защо в провинцията смятаха София за гнездо на отчуждението). И си бе казала: "Значи вече съм софиянка?" Новото мироздание на новоизлюпената софиянка изглеждаше монолитно и непоклатимо - истински сталински стил, нещо като ЦУМ! Изглеждаше вечно, но и друг вид "архитектура" около себе си тя не срещаше, което значеше, че не вирее, че очевидно бе най-подходящата за оцеляване. Каквото за всички, това и за чер Асан... Да, ама не. Оказа се, че мирозданието й (подобно огромна древна Персия) е било привидно стабилно - колос на глинени крака. Изведнъж (подобно Александър Македонски) се бе явил Ник, за да нахлуе най-безцеремонно и, за добро или лошо - да порути и разпердушини всичко, без дори да попита харесвали се това на някого или не. Същият този Ник, който сега се опитваше да удави зъбобола с ром...

          - Пред вас е Червената крепост, строена през 17 век от Шах Джахан, прославил се и със строителството на едно от чудесата на света - Тадж Махал, което чудо след малко ще видим. Индия вече е отживяла брахманизма или така наречения ведически период, дал на света четирите самхити, между които най-популярната Ригведа с космическия абсолют, демиурга бог Брахма. Изненада ме фактът, уважаема аудитория, че и днес е задължително за всеки образован индус да знае наизуст хиляда двайсет и осемте химна на Ригведа. Философията и космогонията в Индустан се усъвършенства с приемането на будизма, утвърден от цар Ашока, внук на основателя на династията на Мауриите, Чандрагупта Маурия...

          - Каква звучност - Чандрагупта Маурия! Нещо като Навуходоносор! Като... Говори ми още, още!... - възкликна Збишко.

          Пламен го измери мълчешком, след което тихо отбеляза:

          - Вместо да ме гледаш като кон над ограда, по-добре е да си кюташ без да ме прекъсваш, красавецо. - Сетне се обърна към аспектомата и продължи: - Това е битпазара пред Червената крепост. Една любопитна подробност - на този пазар станах свидетел на левитация. Забележете онзи легнал мъж, покрит с платнище. Ракурсът на диапозитива не е от най-сполучливите, но ето как стана всичко. Младият индус легна под синьото платнище, имаше процепи за главата и краката му. Едно момче метна връз него малко чергило и той постепенно започна да се издига. Стигна метър и половина от земята, повися така известно време и после плавно се спусна. Много ме изкушаваше да надзърна под платнището.

          - Това е шмекерия, не може да няма някакъв фокус! - отново не се сдържа Збишко.

          - Може да има, може и да няма, докторе - обади се Анго. - Четохте ли статията на проф. Коцо Христов, озаглавена "Действително ли съществува гравитация?" Според него Нютон е остарял, гравитация няма, действат други сили.

          - Не познавам този професор, но знам друго: едно общество премине ли апогея си, плъзва мистицизмът - намеси се Ник. По оживения тон личеше, че зъбът го бе поотпуснал. - Винаги е било така, така е и сега - екстрасенси, ясновидци, магове, пришълци от космоса и прочее.

          - Пак ли си наумил виц за конкурса "Златната решетка"? Хайде!

          - Николай, лесна е да отричаш, коета не разбираш - отбеляза Алиса. - Моя интуиция никога не лъже, падсказва ми, че има това и аз вярвам...

          - Интуиция, вяра! Ти уби всичко детско в мен, Алиса Анговна!

          - Збигнев, ти повторил два раз този израз. Също открил в Чандлър?

          - Чул е Джесика Ланг да го казва на Сам Шепърд в деня на запознанството им, когато я пожелал за трети път - каза Пламен като смигна към Збишко, в отговор на което последният възкликна:

          - Двусмислица, двусмислица! Какъв стил.

          - Нека не разводняваме като епопея на социалистическия реализъм, гълъбчета, защото стигнахме до 7 - 8 век, когато будизмът бива доразвит от хиндуизма с неговите философски ортодоксални школи: веданта, миманса, йога, нияя и вайшешика, локаята и санкхия, просъществували до късното средновековие. Експанзията на исляма в Индостан е от 10 век, ето, вижте Кут Минар, строено е от основателя на династията на Мамелюците. А това е желязната колона, излята в началото на ерата. Тя не ръждясва, което, според мохамеданите, е доказателство за дълговечността на Корана. Според преданието, който обхване колоната с ръце отзад, ще бъде щастлив...

          - Пламен, ти успял да обхванеш? - осведоми се Алиса като поддухна бретона си.

          - Не се и опитах.

          - Нещастник, с тези къси ръце... - подметна Анго.

          В сумрака Марга успя да улови мигновената волтова дъга, прескочила от Пламен към Анго. Но овладял раздразнението си, домакинът отпи от рома и млъкна. Като по даден знак всички отпиха. Марга не знаеше какво друго освен бившата съпруга свързваше тези двама мъже, ала бе убедена, че и двамата, особено Пламен, не бяха я забравили. Веднъж тя бе станала свидетел на любопитна сцена. Него ден Алиса липсваше и след като пийнаха порядъчно, Пламен ненадейно се нахвърли към Анго с думите: За всичко, което се случи между мен и Камелия, си виновен ти и ти си причина тя да ме напусне! И каква е вината ми, ако позволиш да попитам? - повдигна вежди Анго. Каква ли. Ами ти си я разглезил, не си я възпитал, ти си направил от нея това, което е. Вместо да хванеш юздите като истински мъж, ти си я свикнал да разиграва коня! Умник! - саркастично се усмихна Анго. - Ако бях я възпитал, щеше ли да се разведе с мен и щеше ли да се омъжи точно за теб?! Глупости, глупости! - на скороговорка изстреля Пламен. - Знаеш ли колко ме обичаше тя? Ами тогава защо не я научи ти? - не отстъпваше Анго. - Нали си речовит като футболен коментатор в голова ситуация!... Дуелът бе прекратен от Николай, който им каза: Вижте какво, и двамата сте стари катафалки - не ставате един покойник да транспортирате, камо ли да возите прелестно създание като Камелия! Ех, защо не съм католик! К'во кат' ми е братовчедка? Аз щях да се оженя за нея, чувате ли, аз! Наистина бяха порядъчно пийнали и Марга вътрешно се смя на комичността в сериозните им физиономии... Впрочем случвало се бе и в други разговори Пламен Кочев да спомене името на бившата си жена, макар да не личеше след раздялата им да е станал аскет. Баща му, генерален директор на външнотърговска централа, бе предоставил вилата изцяло на сина си, който нерядко довеждаше в "този чертог" по някоя хубавица - за освежаване, както обичаше да казва. В интерес на истината чертогът бе терен не само на "постоянното присъствие", нерядко той ставаше средоточие и на група студенти от Художествената академия, обезсмъртили се с арктическото стенно пано...

          - Вече сме в град Агра, а пред очите ни е гробницата на Акбар от династията на Тимур Самаркандски от т. нар. Велики монголи. Той е меценат. От това време е сикхизмът - религия, съчетаваща постулатите на хиндуизма и исляма. Дворецът до гробницата. Виждате свободно да се разхождат маймуни. А това вече е величественият Тадж Махал, строен от бял мрамор от внука на Акбар през 17-ти век в чест на любимата му жена, починала при раждането на 14-тото дете. Сами можете да се убедите - ислямската архитектура на отстъпва на европейската, дори в някои отношения я превъзхожда: монументална, но радостна и ведра, никакво потискане на духа, истинска поезия. Ако Анго беше там, сигурно щеше да съчини ода.

          Пламен Кочев си отмъщаваше. Всички тук знаеха предисторията и историята на Анговото творчество. Пишел и печатал стихове още от ученик, бил редовен сътрудник на "Септемврийче" и "Родна реч", имали го за надежда и било съвсем логично той да завърши Литературния институт "Максим Горки" в Москва, скоро след което издал първата си поетична книга. Втора обаче не последвала. Творческият му колапс продължил твърде дълго, ала когато най-сетне прогласил излизането си от "черната дупка", всички разбрали, че е сменил посоката на творческите си инвенции - вече бил прегърнал амплоато на създател на текстове за ангажирани песни; и днес в радиорубриката "Ален мак" можеше да се чуе: "Стихове - Анго Копринаров." Веднъж Збишко най-невинно го бе попитал: "Ангич, защо по радиото за някои хубави песни казват "текст - еди-кой си", а за други не толкова хубави - "стихове - еди-кой си"?" Подтекстът бе прозрачен: "Защо твоите куплети са стихове, а не текстове?" "Стихове са на членовете на Съюза на българските писатели, докторче, а за членове приемат само най-талантливите! Удовлетворен ли си?" Ангови песни участваха и на фестивала за политически песни "Ален мак", самият той от време на време пътуваше в чужбина, придружавайки някоя вокално-инструментална формация. При един от гастролите си в Москва, където имаше немалко познати от студентството, Анго открил и своята Алиса. Но, според Ник, от година и половина - две Алиса се била заела с "увеличаване роговите разклонения по мъжовата си глава". Знаел го от самата нея, обяснението й било следното: В деня на сватбата им Анго й прочел от един лист написано на ръка стихотворение с посвещение "На моята обична Алиса". Тя ужасно харесала това "чудна стихатварение", била поласкана, че е истинска муза вдъхновител, а той допълнително налял масло в огъня, убеждавайки я, че благодарение на нея творческата му криза свършила, че той отново се събудил за света и любовта и прочее в този дух. Към лириката той все пак не се върнал, ала тя проявявала разбирането, че пегасът не се поддава на насилие, че е нужно търпение. Но каква била изненадата й, когато преди година и половина - две, ровейки в архива му, намерила въпросното стихотворение с посвещението, само че в него открила две разлики: първо, то било отпечатано в един вестник с дата "цял век преди да се запазнаем" и, второ, посвещението било същото, но името друго - на бившата му жена. Откритието променило напълно отношението й към него, според нея той се бил превърнал в самодоволен и уяден чичко, нямало го неспокойствието и търсенето, с което можело да бъде спечелена и задържана една "истинска женщина". Уж между другото се оплакала, че той не изпълнява както трябва съпружеските си задължения. Анго също имал от какво да е недоволен: сам перял ризи и чорапи, сам гладел и готвел, а тя била ужасна домакиня, неизмитите съдове киснели в мивката с дни, жилището им било авгиев обор, навсякъде пъплели таракани, но тя ("представяш ли си?") ги смятала за добри домашни животинки и не изпитвала никакво неудобство поне от жената, която идвала преди уикенда да чисти; веднъж запушила канала с "отвратителния си навик да изхвърля дамските превръзки в тоалетната чиния"; нямало уют в дома му и не му се прибирало (колкото до последното, Ник имаше друго обяснение - Алисиното либидо, по думите на самия Анго, било колкото на всички медсестри и стажантки от "Пирогов", взети заедно)... Слушайки тази история, Марга бе повдигнала рамене - освен размяна на любезности, от семейство Копринарови друго не бе чула, изглеждаха улегнало, спокойно, дори щастливо семейство...

          - А ти, ако мислиш, че е лесно да се твори, защо не нарисува нещо, вместо само да снимаш? - изглежда Анго се бе жегнал от уж безобидното жило на приятеля си, който се измъкна, използвайки за параван иронията към Алисиния акцент:

          - Алиса, тази гадина Анго ще дойде с тебе в Москва за Коледа?

          Всички се засмяха, а най-много - Алиса.

          - Това е Дворецът на ветровете в Джайпур - продължи Пламен Кочев. - Раджата го е строил от розов камък. Към ограждащата го крепост, както виждате, се отива и със слонове. А сега - внимание! - предстои най-пикантната част. И само мъничко предистория. Знаете акцента в будистката философия: животът е измамен, коварно изменчив, той е низ от страдания, ала не е трагично безизходен. Буда е казал: "Аз ще направя брахман (жрец) само оня, който, откъсвайки се от света, се освобождава от всяка страст." Именно освобождаването от страстите, желанията и собственото "аз" е спасението или така наречената нирвана, наричана още и мокша. Архамтите (освободените), които са постигнали парамартха (висшата истина), след смъртта си повече не се прераждат, защото прераждането означава нови страдания, а те остават завинаги в сварга (рая). Самотренирането, самоусъвършенстването, водещо до нирвана, има осем степени. Ще спра вниманието ви само на един от пътищата към нирваната, който е свързан с тантрическите култове, почитащи женски божества. Ваджраяна е секта, обожествяваща жената на Буда, а сектата Колесница на страшната гръмотевица почита богините Парвати и Сарасвати, жени съответно на Шива и Брахма. Богомолците се отъждествяват с боговете и чрез сексуално съвкупление преодоляват две змийски сили, спящи в областта на таза, постигайки по този начин нирвана. За да не ви отегча, ще завърша с това: в Камасутра, книгата на тантрическите култове, макар да има голота, няма голо изреждане на сексуални пози, както, сигурен съм, мръснишки си мислят Меги и Ник, а е събрана цялата философия на отношенията мъж - жена, философия, наречена тантризъм.

          - Доказано е, че завистта и всички останали мизантропични страсти способстват за скъсяването на човешкия живот, приятелче. - каза Ник. - Без да съм теоретик и познавач на Камасутра от твоя величина, ще ти кажа простичко и честно - така дълго и сладко се любим с моята Гретхен, че после целия ден ходя като замаян и под впечатлението на това любене. Сигурно това е нирваната, за която говориш. Впрочем с тебе как е, мила? - обърна се към Марга той с толкова непринуден тон, сякаш току-що се бяха отделили от обятията си и на километър околовръст нямаше друга жива душа освен тях. - Все си мисля да те попитам и все забравям.

          Марга усети всички погледи върху лицето си и почувства как по кожата й плъзва сгъстяваща се и пареща руменина. Впитите в очакване погледи не й оставиха време за съвземане (никога досега не се бе държал така с нея пред тях) и тя каза:

          - Да, и с мене е така.

          Смутът й пролича и по избухналите аплодисменти и възклицания. Збишко извиси глас:

          - Ами как няма да е така! Сексапилната й походка би могла да накара група бизнесмени да довършат бързата си закуска с паническа скорост!

          - Каква радост в нашия селскостопански двор - снизходително махна с ръка Ник. - Хайде, няма да играем на бутилка.

          - Збишек, чу ли как го произнесе? - рече Пламен. - Мило и разсеяно, както застаряващ херцог пожелава лека нощ на иконома си.

          Последва нова гълчава от кикот и междуметия.

          - Никалай, ти неделикатен, момиче засрамила се - рече Алиса. - По-добре Пламен продолжит със свои впечатления из Индия.

          - Ти многа правильна атбелязала, руса красавице - каза Пламен. - Никалай е перде и хич не се притесняется. Но съм длъжен да ви предупредя, че тук става рисковано за лесновъзбудимите (те обикновено са срамежливи), след внимателен анализ прецених, че ще е по-добре те да изчакат в съседното помещение. Защото не бих искал после някой от нас да стане жертва на разюзданата им агресивност.

          - Колка си цапнат в уста - отбеляза Алиса.

          - Ето, гузните взеха да бягат негонени.

          - Не бих казала, че интелектуалците са рядкост тук и сега - каза Богдана. - Всички перманентно в насипно състояние, преследвани от екзистенциални неврози, липси и комплекси, резултат изключително на пространственото мислене. Допускам, че тук присъстващите не са изключение, че те дори имат една липса повече, но че тя е именно синдрома на интелектуалеца, за който намекваш и в този смисъл може би не са класическите интелектуалци. Тъй че можеш да си спестиш кършенето на ръце и вайкането.

          - И ще трябва да останеш сам да си гледаш - избоботи Анго.

          - Мила Боги - Пламен пропусна край себе си Анговата реплика. - Някои от нас само от липса на възпитание се въздържат да не ти благодарят за комплимента, а не от страх, че ще бъдат опровергани. Та бяхме стигнали до тантризма, който, за да бъде разбран правилно, трябва да се знае една малка подробност - по човешкия гръбнак съществуват шест центъра, криещи все още неизвестни за науката енергии. Една скоба - в САЩ има институт, работещ над проблема, реалността на тези центрове е доказана. Едната хипотеза, кратко и опростено казано, обяснява предназначението на енергията като упойка, действаща в момента на смъртта, за да бъде тя безболезнена. Според другата, така наречените от тантризма змийски сили или чакри по гръбнака имат отношение към подготовката за преминаването към една по-друга форма на живот след земния. Бих казал, че не само женската душа е загадъчна като космоса, а, колкото и парадоксално да звучи за сляпо доверяващите се на науката анатомия, това се отнася и за човешкото тяло. Край на скобата. Тантризмът, йогизмът и прочие, както вече споменах пред милата аудитория, чрез различните ритуали успяват да изкачат част от тази енергия от таза по гръбнака та чак в главния мозък. Това, накратко, е схемата на нирвана. Тантрическите култове в Индия имат два центъра: в южната част, областта Ориса, Пхуванешвар, а също така и на север. Южният архитектурен стил на храмовете се характеризира със заоблени стени на кулите, а северният - с пирамидални. Виждате един от най-известните тантрически храмове Кхаджурахо. Дори на този общ изглед се забелязва пищната декорация, която обаче не нарушава архитектониката на сградата, откроените хоризонтали и вертикали запазват баланса. За да не подлагам на изпитание търпението ви, ще покажа част от еротичната пластика в едър план. Ето. Виждате изкуснотта на древния скулптор. Какво изящество и реалистичност! Храмът е декориран както отвътре, така и отвън. А това тук е богът на веселието, той е син на почитания в Индия добродушен Вишну. Наричат го Бога-слон. Виждате добре изразената ерекция, почитана като предпоставка за постигане на нирвана. Впрочем въпреки изваяното многолюдие и масов секс (масов, а не групов!), еротичната пластика всъщност пресъздава главно съвкуплението между раджата и неговата жена. Необладаната част от жените, които виждате, са робини. Тяхната мисия се изчерпва в подпомагане на господарите им за по-пълноценно сливане. Тук трябва да отбележа, че някои от техните пози не биха могли да се осъществят без чужда помощ. Като тази например. Виждате царя, изправен на главата си, придържан от робините си. Друга част от робините придържат царицата...

          - И сега в известен смъйсъл сме робини, ала тогда было по-лошо...

          - Мигар на царя му е леко? Я го вижте! - намеси се Анго.

          - Да, нашето мислене е обусловено и до голяма степен генетично поразено от християнските догми, признаващи едно единствено положение за любене и то с една единствена цел - възпроизводство. Това ни кара да възприемаме секса на тантриците едва ли не като извратена акробатика. Но при ето това темпераментно съвкупление виждате робините свенливо да закриват очи, макар жестът да крие друг смисъл...

          Николай тихо изохка, потривайки внимателно бузата си, след което пресуши остатъка от рома в чашата си. Изохкването изглежда бе очакваният идеален повод за освобождаване на насъбралите се емоции - всички се изсмяха.

          - Меги, а с тебе как е? - попита Пламен Кочев. - Внимавайте, красавци, да не стигнете до... до нирвана без дори да сте станали от столовете си, нечут и за тантриците успех.

          Марга се засмя:

          - Ако ставаше по този начин, пред зъболекарските кабинети сигурно щеше да има запъхтени тълпи, а зъболекарите щяха да бъдат обявени за жреци.

          - Кукличка. Вярно, че известно сходство между зъболекарското и тантрическото борче има - могат да ти лепнат спин. Но опитът ти да отбиеш стрелата, отправена към тоя подут хубавец, е трогателен, той едва ли го заслужава, мила. Дори по моему изразът "едва ли те", е по-точен от "едва ли го".

          - Ан пасан, никога не съм се проявявал като мазохист - каза Николай, - за да се опитваш да ми доставиш удоволствие като флиртуваш с жена ми пред мен.

          Марга не би пропуснала покрай себе си този неологизъм в речника му - "жена ми" - ако ненадейно не я бе осенила една мисъл, породена от спомена за първите й посещения тук. Колко скована я доведе Ник, колко предубедена беше! Изградила си бе представата, че й предстои да бъде въведена едва ли не във висшето общество и се притесняваше. Вероятно самият Ник бе насадил страховете й, говорейки й все за този близък нему кръг, събиращ се всеки последен четвъртък и зован полу на шега, полу на истина "бо монд", в резултат на което съзнанието й рисуваше някакви Скот Фицджералдови фини, изтънчени и духовни аристократи... Ами ако не се покаже на ниво, ако с държането си тя разочарова Ник? Не страдаше от липса на самочувствие, но съпоставена с този елит, една коректорка не можеше да не бъде уязвима, а уязвимите винаги излъчват нещо, което предизвиква околните да ги наранят. Виж, ако бе журналистка, погледът й би бил друг, но така или иначе най-малкото заради Ник тя трябваше да бъде приета и да се хареса на неговите приятели (не щеше да си признае, че го желаеше и заради себе си - да им докаже, че с нищо не им отстъпва!). Ала стремежът й да се хареса парализираше естествеността й и именно това можеше да даде обратни резултати. За нейно огромно облекчение те не проявиха към персоната й почти никакво любопитство и едва при второто си посещение тя предположи, че Ник вероятно и друг път е довеждал тук по някоя балеринка (на техния жаргон - еднодневка), за каквато несъмнено я вземаха. Вече поотпуснала се, на третата сбирка тя осъзна, че е дошла с преголяма кошница. И днес си спомни за ученическия прочит на "Война и мир" - как е недоумявала за търпимостта на Пиер Безухов, как на негово място би им креснала в очите: "Висше общество ли? Презирам ви, гнилочи!" Усмихна се на наивноста си. Може да бяха всякакви, но тя съзнаваше, че ще допусне тактическа грешка, ако опиташе да го откъсне от тях, без да му предложи алтернатива. Ник бе един от тях и единствено сред тях, по думите му, можеше да диша свободно и да се разтоварва истински; един за друг те бяха душеприказчици, психоаналитици и терапевти, отци-изповедници...

          - ... Съвременният вариант на мита за Принца и Пепеляшка също е на път да рухне - от Бъкингам вече идват съобщения, че принц Чарлз е низвергнал лейди Ди. Мисля, че всяко идеализиране е инфантилизъм.

          Гласът на Пламен я накара да наостри уши - за какво ли споряха отново?

          - Добре сказал. Непрекъснато говорите за "Взгляд", "Огонек", "Московские новости" и так далее. Моите почитания. Преди всички были орденоносци, всички планове - изпълнени, проглушили света. А сега наоборот - всичко лошо. Това не разбирам, ако позволите. Но скоро я читала в "Литературная газета" другое...

          - Жива да си, Алиса Анговна! Не цитирай тоз еврейски вестник!

          - Еврейски? Не, той руски. Но, Збишек, ты антисемит?

          - Ционистките капитали са октоподът, неусетно обгръщащ и подчиняващ земното кълбо с пипалата си, мила моя, а не камората, коза ностра и разните там филмирани бандюги и босове.

          - Може би Алиса е права - вдясно или вляво, крайностите са вид екстремизъм - отбеляза Пламен.

          - А защо нямаме Форман, нямаме Фелини? - попита Богдана, прокашляйки се: - Кха! Защото голямото изкуство диша само на свобода, то е алергично към всичко тоталитарно. Автокрация и изкуство - шикалки.

          - Сталинско-Брежневото разбиране, присадено и тук, е: дръж интелигенцията на жизнения екзистенц минимум и тя ще ти е вярна; пускай я колкото си може по-малко в чужбина и тя ще е патриотична - отново додаде Збишко.

          - Затова в голямата си част тя е полуинтелигенция - допълни Ник.

          - Многа модерна станало обвиняват Сталин, а после  Брежнев! Сами ли извършили всичко?

          - Хубав въпрос - констатира Анго.

          - Алиса, мы любим Русии безБрежнева! - смигна Збишко.

          - Именно материално зависимата полуинтелигенция им е нужна - добави Ник. - Защото обезпеченият не трепери за жалкото си местенце и открито изказва мнението си.

          - Във всички епохи е било тъй - поясни Пламен. - Каймакът на надстройката, съзнанието винаги е изпреварвало базисните явления, а това прави емоциите безпредметни, скъпи мои. Труман Капоти го е казал: тайнство и магия има единствено в изкуството, останалото е биология и аритметика.

          - Как си представяш един Ботев с хладни, разсъдъчни и аналитични стихове и памфлети? - осведоми се Ник.

          - Един Вазов вместо да умре безимен на барикадата, е избрал варианта да я възпее. Даже не точно барикадата.

          - Естетстваме, чешем си езиците и нямаме обоняние за тлеещата в съседната стая черга. Но искрата скача като бълха и скоро ще попадне в гащите на сънно плъхтящи угодници. Ах, как ще им развали рахата!

          - Превърнаха собствените си интереси в идеология! - асистира Збишко.

          - Паживьом, увидим!

          - Според Ванга през деветдесетте години на власт ще дойдат лошите - каза Анго. - Сиреч Горби ще падне и кой ще го бутне? Военната хунта, разбира се, а фуражките примират за интелигента, както знаете. Тогава ще ви питам. Но - обърна се той към Ник - не мога да разбера едно: защо ти, Зарков-младши, си пикаеш на кифлата? Гладните - пас, ситите - хъс. Не преиграваме ли?

          - Говорим на различни езици.

          - Матрьошки ненагледни. Тантристката тема по ви приляга...

 

Следва продължение...

 

Пламен Трайков 

Categories: Българска литература, Българска проза, ПЛАМЕН ТРАЙКОВ, КОРАБЪТ НА СТРАСТИТЕ, Уличница
^ top

Comments... (0)



Click here to add video (YouTube, Google, Yahoo or Vbox)
^ top

Categories...

Уличница III (Пламен Трайков)
                                 VIII.             Сякаш опивайки се от коктейлите, те се опиваха и от реториката си и просто забравяха да въвлекат и Марга, благодарение на което отново изкристализи...see full post
Уличница I (Пламен Трайков)
                                        Е П И Л О Г                Марга никога нямаше да забрави Норвегия.           Дори в България всичко да беше по старому - без икономическа криза и без поли...see full post
Корабът на страстите II (Пламен Трайков)
Х. Относно ПОЛЗАТА ОТ ЛОШИТЕ - Ало! Ти ли си?- Не! Аз съм!- О, извинете! Поогледах, поразпитах тоя-оня, позаврях си гагата из разни непрани гащи, понюхах. Снесоха ми. Като на бивша кука.Гадничко нещо ...see full post
Корабът на страстите I (Пламен Трайков)
                                          ПСИХОДРАМАТИЧЕН РОМАН   Не спъвай процесите на твоята душа!                                                                                                   ...see full post
See more related to:
^ top

People in this space (141)

People getting posts by email (0)
The Wizard
offline
pencho22
offline
Someone
offline
g_kulekov
offline
Ramona
offline
Buck
offline
Ljubitel
offline
^ top

Search

^ top

Recent visitors...

offline

0 minutes ago

pencho22
offline

on Feb 21, 2011


^ top